"Интимен филм, като “Болка и слава”, не решава всички проблеми, но фактът, че им придава художествена, кинематографична форма, е много благотворен психологически балсам". За последния си филм, който тази година беше в конкурсната програма на кинофестивала в Кан, испанският режисьор Педро Алмодовар се е вдъхновил от един мъчителен период в живота си.
Педро Алмодовар: Фикцията има утешителна функция

 

В Кан Педро Алмодовар позна славата. През 1999  “Всичко за майка ми”, неговият първи филм в конкурсната програма, спечели наградата за режисура. През 2006 г. “Завръщане” взе наградата за сценарий. Тази година филмът му “Болка и слава” си тръгна с приза за най-добра мъжка роля за Антонио Бандерас. 69-годишният Алмодовар никога досега не е печелил Златната палма. “Фигаро” се срещна с режисьора преди да бъдат обявени тазгодишните победители в Кан.

 

- “Болка и слава” вече излезе в Испания и беше приет много добре. В Кан трябва да се чувствате малко по-спокоен…

 

- Малко по-спокоен съм, но със същата неувереност. Първите критики във френската или италианската преса са много добри и ми вдъхват увереност за прожекцията в голямата зала на фестивалния дворец. Това е преживяване, което прави Кан уникален. Тук публиката е много доброжелателна и щедра с авторите. Но не мога да съм сигурен в нищо. Въобще не мисля за конкуренцията и за наградите. Това е полезно. Най-важното за мен е филмът да се хареса на публиката и на журналистите.

 

- Мечтаете ли за Златната палма?

 

- Разбира се, ще се радвам да спечеля Златната палма, но бих могъл да продължа да живея и работя и без нея. Мисля, че една палма няма да промени нищо в живота ми. Мечтата ми е да правя филми, които интересуват публиката и разказват истории, които са важни за мен.

 

- В “Болка и слава”, вие ли сте застаряващият и меланхоличен режисьор Салдавор Мало, изигран от Антонио Бандерас?

 

- Започнах да пиша сценария в момент от живота си, в който носех много болка върху плещите си. Не бих могъл да разкажа тази история без страданието. Но споменът, пресъздаден в “Болка  и слава”, не е строго автобиографичен. Вложих много детайли от личния си живот, но фикцията ми позволява да ги превъзмогна и да не бъда буквален.

 

- Позволява ли ви фикцията да поправите нещата?

 

- Тя има утешителна функция. Интимен филм, като “Болка и слава”, не решава всички проблеми, но фактът, че им придава художествена, кинематографична форма, е много благотворен психологически балсам. 

 

- Помирението на Салвадор с неговия актьор Алберто, от вашата нова среща с Антонио Бандерас ли е породено?

 

- Не, защото с Антонио винаги сме имали много добри отношения. Аз впрочем имам голям късмет с актьорите, те винаги са били много щедри с мен. Героят Алберто е синтез от няколко нещастни преживявания. За 21 филма, аз само три пъти съм имал сериозни проблеми с актьорите си! Но признавам, че съм много взискателен и създавам образи, които са трудни за изпълнение и изискват актьорите да вложат много лични неща. Възхищавам се на актьорите. 

 

- Салвадор има сложни отношения с “Привкус”, филма, който е заснел с Алберто. На вас изглежда ви е трудно да гледате отново “Лошо възпитание”. Защо?

 

- След този филм ходих на психоаналитик и за първи път в живота си вземах успокояващи. Това бяха най-лоши снимки в живота ми. Всичко вървеше наопаки, проблемите се трупаха. Няколко пъти по време на работата за малко да спрем. Това ми остави много лош спомен. В продължение на петнадесет години отказвах да гледам отново този филм. До миналата година, когато Испанската филмотека ме помоли да го представим. Тогава го гледах отново, защото не помнех нищо, освен трудностите по време на снимките. Времето прави чудеса. Помирих се с филма. Трябваше да направя много промени и да се откажа от доста неща, но в крайна сметка това беше благотворно. От дистанцията на времето, аз съм много горд. Това е един от най-хубавите ми филми.

 

- Славите се като режисьор, който обича да снима жените. В “Болка и слава” снимате много хубаво мъжете…

 

- “Болка и слава” е история за мъже. Тук жените имат второстепенни роли. Мъж или жена, аз влагам еднаква страст при правенето на филм. В моите филми жените са по-радостни и оптимистични герои от мъжете, които са по-мрачни. Не бих могъл да ви обясня защо, тъй като не продължих с психоанализата…

 

- Фигурата на майката отново присъства много силно. Бащата почти отсъства. Защо?

 

- Може би, защото моят баща почина отдавна, през 1980 година. Аз съм родом от Ла Манча, един много патриархален и мъжкарски район. Бащата е царят вкъщи. Той представлява авторитетът, плашещ е, но много малко присъства там. Сутрин тръгва на работа и се прибира вечер. Децата живеят с майката и съседките. Израснах, заобиколен от жени. Силни и радостни жени. Те се справят с всекидневните проблеми. Това несъмнено обяснява защо баща ми и мъжете като цяло се появяват малко в моите филми.

 

- Има сцени от детството ви в едно село в Естремадура. Бедно, но щастливо ли беше то?

 

- Израснах в следвоенния период, който беше много труден за Испания, с голяма несигурност. Както във филма, баща ми намери пещера вместо къща. Когато майката вижда това място, го намира за ужасяващо. Но детето има чувството, че е във вълшебна приказка. Това, за което говоря обаче най-малко по повод на моето детство, е начинът, по който гледаха на мен другите в селото. Като чужденец, като някой различен. Усещах презрението им, но не знам, защо бях силен и много рано се научих да се защитавам. Ако трябваше да се бия, се биех. За щастие, защото в колежа преживях още по-жестоки неща. Ако бях крехко дете, щях да съм травматизиран.

 

- Когато се преместихте в Мадрид, всичко се промени?

 

- Абсолютно. Бях на 17 години. Вече не бях оригинален! Имаше много други като мен. Сбъдвах детската си мечта, да напусна селото си и да замина за Мадрид.

 

- Вие сте единственият творец от движението “Ла Мовида”, известен в целия свят днес. Защо другите не оцеляха?

 

- Не съм единственият. Все още съществува музикалната групат, Fangoria. “Ла Мовида” беше нещо, което трябваше да се преживее. Имаше стотици страхотни групи, но в най-добрия случай те направиха само по един запис. Паметта за “Ла Мовида” минава през песента. Няма литература. Само настоящият миг беше важен тогава.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар