"Сегашната криза показва, че капитализмът гарантира всичко, освен надеждата. Двете най-силни индустрии в света са наркотиците и порнографията. И въпреки това, калифорнийската мечта е все така силна сред моите китайски студенти. И би било неприлично да се откаже на онези, които никога не са имали нищо, правото да живеят по-добре материално, да се хранят по-добре… За тях единственият начин е ескалаторът, американският ескалатор. Сто милиона жертви между август 1914 и май 1945 г., избити от лагери, лагери, войни: Европа заслужава да бъде мъртва. Чудото е, че все още е тук. Имайки предвид това, възможно ли е една идеология, посветена на материалното изкачване, каквато е американската идеология, да продължава да произвежда неща, които са самотни висини на битието? Зверчето, което сме ние и което е измислило Аушвиц, е способно според мен само на три абсолютно безполезни дейности: чистата мисъл, музиката, поезията. Poetry makes nothing happen (Поезията не прави нищо), пише Натаниел Хоторн. Тогава тази Америка, чиито университети съхраняват човешките архиви, ще роди ли велики композитори, като Барток Шьонберг, Стравински, Булез, Месиен, велики мислители, като Витгенщайн или Хайдегер? Имам чувството, че Америка винаги ще мрази усамотението, мълчанието, някаква обзетост на душата." Той беше един от най-големите професори по сравнителна история. През 2002 г. “Поан” направи дълго интервю с него. След смъртта му на 3 февруари 2020 г., го публикува отново.

 

 Интервюто бе публикувано първоначално на 22 ноември 2002 г.

 

В просторната му къща в Кеймбридж, сгушена между дърветата, цяла полица от библиотеката е посветена на Омир. Между два тома той открива поздравителното писмо, което Зигмунд Фройд изпратил за сватбата на родителите му. Джордж Щайнер е от онези хора, които въплъщават съвършено една идея за Европа. Идея може би изчезнала в пепелищата на Холокоста. Защо културата не предпазва от варварство? Този въпрос никога няма да спре да занимава този почитател на езиците и митовете, който е и неуморен читател на Библията. 

Джордж Щайнер се определя като “анархист платоник” и без заобикалки заявява, че “великата литература често е дясна”. Предпочита Селин пред Арагон и не крие литературното си възхищение към Ребате. А приятелството му с Пиер Бутанг никога не го е разочаровало. Вкусове и афинитет, които му спечелиха скандална репутация сред парижката интелигенция.

Но за поколенията студенти, които са посещавали курсовете му, Щайнер беше преди всичко учител по четене, може би един от последните велики професори. На конференциите за връзката между учителя и учителя, които скоро ще бъдат публикувани във Франция, той посочваше три възможности: ученикът убива учителя; учителят убива ученика; но понякога действа магия, освобождаваща ероса на предаването. Щайнер със сигурност притежава този еротизъм. 

Този “син на австрийски евреи, роден във Франция” през 1929 г., имал шанса да има прозорлив баща, който през 1939 г. отвел семейството си в САЩ, където младежът продължил учението си във френский лицей по време на войната, а после в университета. В края на войната той се жени за американска историчка, с която има две деца, които днес живеят в Съединените щати. През 1962 г. той е един от основателите на Колежа “Чърчил” в Кеймбридж, който ще напусне за няколко години, за да преподава в Женева. Ако Джордж Щайнер трябваше да се задоволи само с една идентичност, той несъмнено щеше да избере тази на вечния изгнаник. 

 

- Срещнали сте Историята много млад, точно на 6 февруари 1934 година. Тогава сте били на пет години, живеели сте в Париж и баща ви, коментирайки зрелището на безредиците, ви е казал: “Това е Историята, момченце”.

 

- Повече не се страхувах в живота си. Мама дойде на бегом да ме вземе от училище, защото се страхуваха еврейските деца да не бъдат нападнати. Хората крещяха:  “По-скоро Хитлер, отколкото Блум”. Когато се прибрахме у дома, видяхме от балкона полковник дьо Ла Рок, който дефилираше със своите “Огнени кръстове”*… А татко ми каза: “Това се нарича История, момченце”. И това беше повратен момент. Но имаше и друг. През зимата на 1956-а отидох в Прага, бях съвсем сам, хлапак идиот и нищо не разбирах от визовите разпоредби. Изведнъж в Братислава ме свалиха от влака с крясъци в 2 часа през нощта, взеха ми паспорта и ме затвориха в една стая. Трябва да съм изглеждал толкова смутен и уплашен, че един човек, който спокойно спеше на пейката до мен, ме заведе до прозореца и ми каза: “Хайде, млади човече, докато не ни опрат до тази стена, не е сериозно”. Беше минавал тази граница незаконно дванадесет пъти, при нацистите, после при сталинистите…

 

- А вие казвали ли сте на децата си: “Това е Историята”?

 

- Дадох им два или три много прости урока: багажът ви винаги да е опакован, винаги! За един евреин е абсурд багажът му да не е готов! Второ: не се оплаквайте, че това се случва. Повярвайте ми, ако утре трябва да изоставя всичко, което обожавам, и да отида в Джакарта да си търся работа, първо ще науча индонезийски, което ще ми направи голямо добро - станах ужасно мързелив. Никога не бих крещял: Господи, как можа да ми причиниш тази гадост? Нещастието също е вълнуващо. Ние сме гости на хората и на живота, понякога домакините са много противни, понякога са по-щедри. Аз живея в Англия от четиридесет години, но не съм един от тях. Никога няма да бъдем приети, но ако защитаваме правото си да не бъдем приети, тогава съм много благодарен. Витгенщайн казва, че големите логически теории се градят на бюфета на гарата. Пруст пишел в “Риц”. Аз обичам хотелите. Умберто Еко бе така любезен да отбележи, че аз съм единственият незначителен господин, който преподава на четири езика: италиански, френски, английски, немски. Това е огромна привилегия. Имайки предвид това, никога не съм имал лунатичното осезание на човек, вкоренен в един език и една култура. Но тук стигам до третия урок, на който научих децата си: оставете хотела малко по-чист или по-интересен, отколкото сте го заварили. 

 

- Успяхте ли да се събудите от този кошмар, който е Историята? Междувременно, преследвали ви все още един въпрос без отговор: как може сутрин да свириш Шуберт, а следобед да изтезаваш?

 

- Аз съм син на централноевропейско-еврейско-френска надежда, която вярваше, че културата ще очовечи Човека. За баща ми беше очевидно, че великата музика, великата литература ще ме направят малко по-благоприличен, по-малко варварски. Но ето, че не става така. Това наричам парадокса на Корделия. След като прочетох “Крал Лир” с моите ученици, не чувах дали някой крещи от болка на улицата, защото този крясък можеше да бъде случаен, вулгарен, идиотски, пиянски, докато крясъкът на Корделия ме бе обзел. Следователно моята хипотеза е, че хуманитарните науки дехуманизират, притъпяват нерва на реалността, който Фройд наричаше принцип на реалността. Може би ние сме по-малко подготвени за незабавен и неизбежен отговор, когато сме изпълнени и преливащи от фикция. 

 

- След като се отказахме от религиозната есхатология, трябва ли да забравим светската надежда за по-добър човек? Как да се справим в свят, лишен от трансцендентност? Какво правят вашите студенти?

 

- Те са милионери! Сегашната криза показва, че капитализмът гарантира всичко, освен надеждата. Двете най-силни индустрии в света са наркотиците и порнографията. И въпреки това, калифорнийската мечта е все така силна сред моите китайски студенти. И би било неприлично да се откаже на онези, които никога не са имали нищо, правото да живеят по-добре материално, да се хранят по-добре… За тях единственият начин е ескалаторът, американският ескалатор.

 

- Син на австрийски евреи, роден в Париж, вие сте живели в Швейцария, а сега в Англия. С две думи, вие сте продукт на стара Европа. Има ли бъдеще тя?

 

- Сто милиона жертви между август 1914 и май 1945 г., избити от глад, лагери, войни: Европа заслужава да бъде мъртва. Чудото е, че все още е тук. Имайки предвид това, възможно ли е една идеология, посветена на материалното издигане, каквато е американската идеология, да продължава да произвежда неща, които са самотни висини на битието? Зверчето, което сме ние и което е измислило Аушвиц, е способно според мен само на три абсолютно безполезни дейности: чистата мисъл, музиката, поезията. Poetry makes nothing happen (Поезията не прави нищо), пише Натаниел Хоторн. Тогава тази Америка, чиито университети съхраняват човешките архиви, ще роди ли велики композитори, като Барток, Шьонберг, Стравински, Булез, Месиен, велики мислители, като Витгенщайн или Хайдегер? Имам чувството, че Америка винаги ще мрази усамотението, мълчанието, някаква обзетост на душата. Забележете, че американският роман е в разцвет, докато аз вече не вярвам във френския роман: за мен последният шедьовър е “Горски цар”**.

 

- Смятате ли, че френската култура умира?

 

- Трябва ли да говорим за склероза на френската култура? Това зависи от областите. Помислете за високоразвитата медицина, за блестящата технология: не може всичко да процъфтява едновременно. Междувременно нещо във Франция не върви и може би защитата на езика е симптом на това. Нека бъдем предпазливи: идеята, че един език може да се умори, е тревожна метафора. Не по-малко вярно е, че френският език се защитава по един стерилен, абсурден начин, сякаш вече няма нужната еластичност, докато английският попива всичко. Френският се страхува и това е много обезпокоително. Това ми напомня за една мисъл на Валери. В края на неговия живот му обяснили, че е възможно да се научи англо-американски за двадесет часа. “За щастие, казал той, френският не може да се научи за двадесет хиляди часа”. Това остроумие, изпълнено с гордост, е много опасно. Въпреки това трябва да признаем огромното усилие, което Франция полага, за да живее с миналото. Отказът от спомена, който наблюдаваме в Русия например, ме изпълва с ужас. Убийството на спомена, казваше Валтер Бенямин, е непоправимо жертвоприношение. Спомням си онази нощ през 1943 г., когато баща ми ме събуди, за да ми съобщи за капиталуцията на Паулус при Сталинград. “Сега имаме шанс”, каза ми той. И ето че след 1956 г. прекръстиха града на Волгоград. Но Сталинград не е само станция на парижкото метро, а име, което милиони хора са шепнели преди да заспят…

 

- Да се върнем на смъртта, истинска или предполагаема, на културата. Това, което е сигурно, е, че се провалихме в голямото предизвикателство образование за всички.

 

- Да, това е провал. Но аз смятам, че много малък брой хора имат достъп до върховете на мисълта и науката. На мнозинството могат да се дадат средства, за да води по-богато, по-изобилно съществуване. Всеки може да хареса една фуга на Бах, без да умее да я анализира. Съществуват няколко нива на екстаз и всеки трябва да намери своето. Но не е нужно всички да участват в семинари за Декарт.

 

- Разбира се, но трябва ли да се откажем от всяка йерархия и да твърдим, че Геймбой e ценен, колкото Есхил?

 

- Проблемът е, че всяка йерархия на ценностите е политическа. Всяка ценност е идеология. Трябва да се осмелим да кажем, че думата “елит” означава “по-добър от друг”. Цял живот се опитвах да обясня това на учениците си. Много е тъжно да нямаш талант. Аз, от своя страна, бих искал да създам такъв. Бихме искали да сме повече от това, което сме. Но аз предпочитам да кажа: стани това, което си. Това е програмата на цялата педагогика. Днес виждам обаче друг фактор за криза, свързан с невъзможността да се преподават науките и математиката на средно ниво на човечеството. Това впрочем е една от областите, в които се проявяват най-дълбоките творчески и поетични енергии. Спомням си за възбудата тук, в Кеймбридж, в деня, в който обявиха, че теоремата на Фермат е била доказана. Моите колеги бяха опиянени от щастие. Вечерта ми казаха със сълзи на очи: “Имаше четири възможни подхода и той избра най-красивия. Но ще ти трябва двадесетгодишен труд, за да я разбереш”. Малко натъжен им отговорих, че можеш да достигнеш Кабалата една след двадесет и пет годишно изучаване… Както и да е, днес има три приключения: създаването на живот ин витро, обяснението на произхода на времето и вселената, области, които, струва ми се, са много близо до математическа теория, и накрая функционирането на мозъка. Разбираме, че егото е резултат от свързване на захари и въглерод. Може би ще решим въпроса за съзнанието. На този фон съставките на онова, което във Франция се превръща в бестселър, ми се струват безкрайните тъга и баналност. 

 

- Великите текстове на литературата са ви позволили обаче да достигнете до това, което наричате “еротизъм на предаването”. Не може ли вече да се предава?

 

- Да, но при условие, че страстите никога не се договарят. Презирам елита, който изпада в популизъм, за да си купи доброто мнение на медиите и масите. Знам, че Платон струва безкрайно повече от Боб Дилън. Не мога нито да го покажа, нито да го докажа статистически, но мога да изисквам да ме оставят да живея с моите страсти. Все още можем да бъдем учители, както и бащи. Можем да четем на детето, както и да му забраним телевизията. Ще изоставим ли битката, от мекушавост или от мързел? Трябва да имаме доверие на ценностите, които дори лишени от божественото презастраховане, са носители на абсолютното.

 

- Вие сте специалист и човек, влюбен в езиците. Настина ли не вярвате, че са еднакво ценни?

 

- Разбира са, че са! Няма малък език на Земята. Всеки език се опира на литература, въпреки че тя може да е  само устна. Писмената литература е нещо късно, двадесет хиляди години са изминали преди Омир. Всеки език отваря неповторими прозорци и смъртта на един език е смъртта на едно човешко бъдеще. Вавилон, както писах, е обещание, възнаграждение от Бога. Би могло да се каже, че архангелите преподават в школите “Берлиц”. Превръщането на англо-американския в универсално есперанто намалява полето на човешките възможности.

 

- Дълбоко в себе си вие сте евреин и антиционист. Не се ли изкушавате да мислите, че страданието е доказателство за избраност?

 

- За мен целият свят е вълнуващ и ми се повдига от всеки национализъм - оттук и моят антиционизъм. Пак повтарям, че ние сме гости на живота и Земята. Ако евреинът има мисия, тя е да подскаже чрез “скандала”, в теологичния смисъл на думата, на своето оцеляване за положението на скитника, поклонника и човешката ситуация изобщо.

 

- С две думи, това, което не харесвате в Израел, е идеята за осъществяването на обещанието - Бог, който дава земя на своя народ?

 

- Много е сериозно да се придаде трансцендентална природа на национализма. Приемам, че голямото мнозинство от евреите могат да имат “дом”, но мисля, че в края на времената това няма да се получи. За нас държавната нормалност е симптом на изчезването.  

 

* Съюзът “Огнени кръстове” (Croix-de-Feu) или Съюз на бойците от фронта и ранените от войната (1927-1936) в началото е движение на френски ветерани, което се превръща в политическа организация. То е оглавявано от полковник Франсоа дьо Ла Рок (1885-1946). Съюзът е разпуснат през 1936 г. от правителството на Народния фронт и заменен от Френската социална партия (бел. пр.).

** „Горски цар“ е балада от Йохан Волфганг фон Гьоте (бел. ред.)

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Цветна революция?

Цветна революция?

Америка е в огън. Седмица след смъртта на чернокожия Джордж Флойд в пр...

18 коментар/a

Продан на 06.04.2020 в 17:21
Докато в България някои олигарси като Иво Прокопиев тълкуват капитализмът като бизнес само за някои олигарси, с които на теб ти е приятно да работиш и да крадеш!
костов на 10.04.2020 в 22:38
Капитализъма не гарантира,абсолютно нищо,камо ли надежди.капитала е болест на индивида,наречен човек и от там идва всичко,войни,глад,мизерия,болести,упадък,морал и ред др.
Совите на 10.04.2020 в 22:46
Гласове от,отвъдното

Напиши коментар