За пореден път испанският актьор ще мине по червения килим на кинофестивала в Кан подръка с Пенелопе Крус, за да представят новия филм на Педро Алмодовар “Болка и слава”, който участва в конкурсната програма. Интервю с любимия идалго на французите публикува “Фигаро”.

 

 

- Какво ви накара да бъдете част от този филм, вдъхновен от живота на Алмодовар?

 

- Когато прочетох сценария, филмът ме се струваше не толкова чудноват, по-минималистичен от предишните и това предизвика интереса ми. Завършвах снимките на сериала за Пикасо и си дадох сметка, че в края на живота си той е рисувал все по-просто, с едно или две движения на четката. Да изрази повече с минималното - това правеше Педро с този сценарий, изграден върху спомените на един болен режисьор, който живее като отшелник. Не можех да откажа.

 

- Не е ли плашещо да играете човека, който ви режисира? Как се справихте?

 

- От “Кожата, в която живея” през 2011 г., не бях играл главна роля за Педро. Отидох на репетициите (Алмодовар много обича да репетира) уверено, горд да му покажа колко съм напреднал, но той ми каза: “Това абсолютно не ме интересува, искам нещо искрено”. В началото беше много сложно, защото много се съпротивлявах. Но накрая разбрах, че тази съпротива ме наранява и че за да се получи всичко,  не трябва да се меся. Казах му: “Не съм нито генерал, нито лейтенант, нито ефрейтор. Аз съм само един войник, който иска да разбере какво очакваш от мен и защо искаш да направиш този филм”. Трябваше да се разголим, за да изградим всичко. Започнахме да работим много просто, изработвайки грижливо всички нюанси на физическия и психологически характер на героя.

 

- Защо той прави този филм точно в този момент от живота си?

 

- Мисля, че това беше необходимост. Разбрах, че от доста време Педро е много самотен, откъснат от приятелите си. Аз, защото живеех в Лос Анджелис в продължение на двадесет и шест години, но и от  близките си, които също не са го виждали. Въпреки това, по време на подготовката на филма, ми се стори лек, сякаш се бе освободил от някаква тежест. Това не е биографичен филм, а фикция, която обединява много неща, които той би искал да каже или да направи, на своите другари, на актьорите. Това е помирение с миналото, от което има нужда, за да се почувства в мир.

 

Антонио Бандерас в “Болка и слава”

 

 

- Какво ви беше най-трудно да изиграете?

 

- Моят герой има болки в гърба, в главата и приема всякакви лекарства с най-различен ефект. Педро ми обясни, че е искал да види това страдание, но не и да го усети. Така че ролята ми беше да изградя несигурен герой, който постоянно изпитва болка.  

 

- Изненадахте ли се от това, което видяхте на екрана?

 

- Да. Не мога да преценя изпълнението си, но когато видях филма, останах със зяпнала уста, откривайки че нося в себе си този герой и Педро го бе забелязал. Затова с този проект имахме чувството, че сме преминали една граница: аз като актьор и той като режисьор. Този филм със сигурност е най-красивият в кариерата ми. 

 

- Алмодовар казва, че сме свидетели на възраждането на един актьор…

 

- Не знам дали това е възраждане, но откакто получих сърдечна криза преди две години, гледам по различен начин на професията си и на възможностите, които ми се представят. Нещата взеха различен обрат. И ако кариерата ми се свежда до осем филма с Алмодовар, значи си е струвало да бъда актьор. 

 

 

- Мислите ли, че както показва и филмът, никога не се откъсваме истински от погледа на родителите си?

 

- Майка ми беше много забавна и много експлозивна андалуска красавица, която искаше да контролира всичко в моя живот и приятелките ми, напуснах семейното гнездо 19-годишен, без да ме е грижа особено за мнението й. В замяна на това, погледът на баща ми наистина беше важен, защото не исках да го разочаровам. Той беше частен детектив и никога не е бил против да стана актьор, беше дискретен, но винаги ме окуражаваше. След време разбрах, че когато получих роля с три реплики в Националния театър в Мадрид, той е идвал всяка вечер, за да седне в дъното на залата и да ме гледа, без никога да ми каже за това.

 

- Днес какво очаквате от семейството си?

 

- Майка ми е била най-малката в семейство с 16 деца, имам много братовчеди и мога да ви кажа, че на семейните събирания има много хора! Но най-близкото ми семейство сега се състои от брат ми, който живее в Малага, и аз не очаквам нищо от него, защото той вече ми дава всичко и е най-добрият ми приятел. Знам, че ще направи всичко за мен. Имам дъщеря, Стела, в Лос Анджелис, за която съм готов да поема куршум, защото е кръв от моята кръв; Никол, приятелката ми, и Мелани Грифит, бившата ми жена, майка на дъщеря ми, и две деца, Александър Бауер и Дакота Джонсън, които отгледахме заедно.

 

- Имате ли угризения или съжаления?

 

- Не съжалявам за лошия избор, който съм направил в професионалния или личния си живот, защото най-много съм научил от грешките по пътя си. Всички актьори са правели такива, дори и Брандо, а съвършенството е фашистка идея. Така че аз държа на грешките си, те ме определят и почти на 60 г., аз съм в мир, за да измина останалата част от пътя си с моите куфари. 

 

- Защо фестивалът в Кан е важно събитие за актьор от вашия калибър?

 

- Той събира интелектуалци от цял свят в един много бляскав декор. Тази смесица от вода и олио ме очарова. Успях да го оценя, когато представих “Котаракът в чизми”: беше прекрасно да видя всички тези сериозни хора да се превиват от смях пред един филм на Dreamworks. А освен това е уникален момент да изкачиш стълбите на фестивалния дворец, за да представиш филм от конкурсната програма. Усеща се любовта на Франция към киното и това чувство не съществува никъде другаде. Вашето отношение към седмото изкуство е също толкова романтично, като снимките с Брижит Бардо, която върви боса по “Кроазет”. 

 

- Какво ще правите след фестивала?

 

- Ще се посветя на театъра, който купих в Малага. Той е прикрепен към училище с 600 ученици, с които ще правим спектакли и ще ги показваме по целия свят. След две години работа, се надяваме през октомври да го открием с мюзикъл и обмисляме почит към Пикасо, под формата на опера, в партньорство с театър “Пиколо” в Милано. Доброволческа работа, която много ме вълнува!

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

7 коментар/a

Azrael на 14.05.2019 в 11:24
Крайно време беше да спре да се занимава с холивудски бози и отново да прави истинско кино!
Helleborus на 14.05.2019 в 15:28
Съвършенството не е фашистка идея, точно за това се учим от грешките си, за да се усъвършенстваме. Иначе щяхме да си стоим в тях.
Не на стратегията на 15.05.2019 в 18:16
Човека друго има предвид. И е прав. А ние не се усъвършенстваме, просто се подобряване и това е естествен процес. Поне трябва да е. Фашизъм е налагане изкуствено на прекалени изисквания. Мисля, че това е имал предвид.
Бандерас е един от любимите ми артисти на 16.05.2019 в 11:05
Но ме озадачи заглавието на материала и няколко дни избягвах да го прочета. Не заради самата дума фашистка, а защото не очаквам Бандерас да се произнесе компетентво по темата. Освен това, като прочетох материала, не това заглавие се оформя като обобщаващо. Той само го е споменал. Тук може да се спори за кой е въвел съвършенството, то е общочовешка идея, защитавана (изразявана) по един или друг начин. Иначе животът на Бандерас, както го описва, е толкова нормален и четивото за него приятно.
Мунчо Мънчев - Сливата на 17.05.2019 в 12:58
Брей, аз пък мислех, че е комунистическа...
Helleborus на 17.05.2019 в 18:44
Съвършенството, макар и недостижимо е състоянието, към което се стремим постоянно, защото то е такова състояние, в което злото е елиминирано. Защото когато то се елиминира вътре в човека, се елиминира и вън от него. Всяко несъвършенство всъщност отнема нещо от нас или от ближния ни, то е свързано с някакво посегателство, загуба, нанасяне на рани. Фашистите никога не са били за съвършенството, нито са знаели какво означава то, тъй като са били много далеч от него. Те просто са били заслепени и жестоки егоцентрици, хищници. А който не гради съвършенство вътре в себе си, (любов, милосърдие, човеколюбие, себевладение, търпение) няма правото да го изисква и вън от себе си. Това е и проблема с комунистите, ако бяха достигнали вътрешно съвършенство, макар и частично, те никога не биха направили онова, което са направили. Днес хора, които говорят за твърдост на закона спрямо цялото общество, нека се замислят първо за твърдост спрямо собствените си грехове, защото външен ред, наложен от хора, които вътрешно са грешни и не разбират човешките свободи и права, е просто тоталитарен терор. Действително темата на Бандерас е по-различна, но заглавието ме провокира.
Живи и здрави на 18.05.2019 в 14:34
"Съвършенството, макар и недостижимо е състоянието, към което се стремим постоянно, защото то е такова състояние, в което злото е елиминирано." Еее, стига крайности.... "съвършенство", "злото е елиминирано", "комунистите, ако бяха достигнали вътрешно съвършенство" - това са крайности. Грешката е нещо естествено, физически невъзможно е да не грешим. Има си даже математически инструменти за оценка на размера на грешката и т.н. В статистиката име две важни разпределения. Равномерно разпределение (хоризонтална линия, всички са еднакви). Нормално разпределение (камбанка, обърната с дъното нагоре). Фашизмът се стреми да изкриви нормалното към равномерно. Висшата арийска раса би характеризирала всички арийци с 1 (хоризонтална линия) и 0 (хоризонтална линия) останали. Но нека не си играем с науките. Не следя специално работата на никакви актьори, освен таргичните Комиците които ми се набутват понякога непоканени в хола през телевизора. Бандерас не ми е любим актьор, даже е един от тези които трудно възприемам за добър (за разлика от Ръсел Кроу, който субективно за мен е много добър). Все ми се струваше че Бандерас е повече от красивите, ама не от умните. Но това ме впечатли, може да съм грешал.За съжаление нямам време за тези неща.....

Напиши коментар