В тези февруарски дни, когато в Алма матер и в най-класическата гимназия с престорено-приповдигнат тон се слави славното дело на св. Константин-Кирил Философ, само на метри от тържеството в Аулата, в канцеларии на същия този най-добър според рейтингите и класациите университет, но и в телефонни разговори с експерти на НАЦИД, най-тривиалното нещо, което може да чуят мнозина от нас, е, че публикациите ни на български имат пренебрежима стойност, а старателно направените преводи на основополагащи философски произведения с хилядолетно влияние нямат абсолютно никаква стойност. Те светите Седмочисленици може и да са превеждали от гръцки на старобългарски, за да създадат нашия богослужебен и философски словен запас, но днес трябва да публикуваме на съвременната lingua franca. Publish or perish. Прилагането на наукометрията разделя колегиите на две – на пълноценни професори и доценти, и на инвалидни професори и доценти. Управляващите действат по императива: Divide et impera. Едните имат право да участват в научни журита, а другите – не. И тези колеги, които сега суетно се радват, че попадат в листата на малцината избрани, да потърпят със злорадствата към мнозинството от невалидните хабилитирани свои колеги, защото НАЦИД е надпоставен, независим и неконтролиран от никоя научна институция, но партийно контролиран от изпълнителната власт, кастрираща университетите и научните организации. При следваща смяна на законодателната и изпълнителната власт не можем да прогнозираме какви нови наукометрични приумици ще бъдат узаконени и кои ще бъдат следващите потърпевши.

 

 

 

В годината, в която най-старият университет у нас празнува своята 130-годишнина, и в която се почита 1150-годишнината от успението на св. Константин-Кирил Философ, се случват събития, които ще останат в историята като тежка колективна травма, преживяна от нашата академична колегия.

 

Поправките в Закона за развитието на академичния състав в Република България ЗРАСРБ, които бяха приети и обнародвани миналата година в началото на месец май, доведоха до въвеждането на на най-обективния критерий на истината за нашите качества като учени, наричан „наукометрия“.

 

Реалното начало на процеса уж по меренето, а всъщност на разединяването и унижаването на българските учени, особено от сферата на хуманитаристиката, бе поставено още в последните години на миналото хилядолетие. Още преди 20 години, а и неколкократно след това някои министри и заместник-министри на образованието и науката, и твърде често министри на финансите, отмъстително призоваваха да се въведат абсолютно точни критерии и неопровержими обективни измерители, чрез които с часовникарска точност да бъдат точкувани „обективно измеримите резултати“ от научната работа на университетските преподаватели и изследователите от институтите в БАН.

 

Още преди 20 години на обсъждания от всякакъв род и характер, (които оттук нататък за краткост ще наричам говорилни) някои много агресивни и също толкова ограничени „учени“ се изказваха за необходимостта от неопровержимо мерило на нашата, най-вече хуманитарната (не)пригодност за заемането на позициите, за които ни плащат данъколатците.

 

Казано накратко: напразно ядат хляба на държавата онези учени и преподаватели, предимно хуманитари, които пишат и публикуват на жалкия български език, а още по-големи тунеядци са онези некадърни мързеливци и паразити-калпазани, които превеждат на този презрян език значими съчинения на чужди мислители от миналото и съвременността.

 

Абсолютен критерий на истината и неопровержимо мерило за качеството на академичната работа според тези овластени колеги, които преди разполагаха с малка, но напоследък с твърде голяма власт, трябва да бъде количеството.

 

Това е хилядолетен философски спор, започнал още в препирните на Аристотел с неговите състуденти в Академията на Платон: кое е по-важно като определител на съществуващите неща в битието, качеството или количеството? У нас миналата година този философски въпрос получи окончателно решение. Количеството определя качеството.

 

А през изминалите 30 години от началото на прехода бяха проведени стотици срещи, колоквиуми, семинари и прочие обсъждания, a.k.a. говорилни, на които непрекъснато се говореше за качеството на изследванията, за качеството на публикациите, за качеството на изпитването, за качеството на преподаването, за качеството на оценяването, за качеството на административното обслужване и прочие качества, качества и пак качества.

 

Пак преди 20 години с внасянето на цяла нова глава в Закона за висше образование беше създадена Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА), а няколко години по-късно като най-голямо постижение на родната наука и висше образование беше отчетено приемането на отечествената НАОА в European Network for Quality Assurance (ENQA). А английската дума quality и морфологично сходни на нея думи в много други езици, идва от латинската qualitas, която превежда гръцкото понятие  ποιότης   и ποιόν.

 

Това, което се случи миналата година, не е само прекрояване и разширяване на ЗРАСРБ чрез въвеждането на минимални национални изисквания. То е истински концептуален преврат и подмяна на смисъла на закона, чието най-голямо достижение беше уж постигането на по-голяма обективност при оценяването и подпомагането на академичното развитие на учените у нас, което през последните 8 години ставаше чрез формирането на научни журита ad hoc за всяка една процедура за научна степен или конкурс за преподавателска/изследователска позиция.

 

Наукометрията, която работи в много страни и добре, и отдавна, но по отношение предимно на природоматематическите знания, така беше узаконена у нас, че под нова форма върна старите функции на някогашната триинстанционна пирамида (специализирани научни съвети – подкомисии - ВАК).

 

Това е и философски, и законодателен обрат с последици на катаклизъм за научната общност у нас, тътенът от който тепърва ще се усилва. Качеството беше детронирано, постигнатото през предишните години на преход и реформи във висшето образование беше низвергнато, а на пиедестала на законодателната инициатива като заветна цел беше поставено количеството.

 

Националната агенция за оценяване и акредитация, която систематично и последователно беше обезличавана през годините чрез окастряне на важни нейни регулативни и контролни функции, вече е почти напълно маргинализирана, а на нейно място като най-висш и надпоставен орган над  някога автономните университети и институти, е интронизиран Националният център за информация и документация.

         

Количеството катурна качеството. НАЦИД катурна НАОА.

 

Институционален ход, който напълно обезсмисли гигантски усилия и огромен труд, който беше вложен през предишните 20 години в НАОА, за да се превърне тя в управленски орган, който контролира чрез акредитационните и следакредитационните процедури качеството на висшето образование у нас.

 

Косвена загуба е унищожаването на регистрите на хабилитираните преподаватели, които бяха създавани и попълвани в НАОА, както по електронен път, така и с разпечатани и подписани лично заявления. Постепенното занемаряване на регистрите там през последните годините роди нуждата от тяхното освежаване, което според мнозина беше най-логичното действие.

 

Вместо него в законодателния размах на управляващите миналата година се роди гениален властови ход: занемарените регистри в НАОА няма да се обновят, а ще се  създадат нови регистри в новата свръховластена институция, която според закона е политически зависима от министъра на образованието и науката. Който и да е той или тя. А господин или госпожа министърът на образованието у нас никога не са били безпартийни. Така автономията на университетите бе обезглавена, а колективната и индивидуалната академична свобода са вече само кухи и безсъдържателни фрази.  

 

Погром над българските учени и преподаватели

 

Без особени понятийни уточнения за това що е то количество, законодателният гений прие миналата година минимални национални изисквания, които се получават от количествено остойностените параметри на публикациите ни. А преподавателската работа? А не, тя няма никакво значение. Имали сме били университети, трябвало било да се преподава в тях, чудо голямо!

 

Преподаването, съхраняването и препредаването на знанията беше простреляно чрез най-новите поправки, а вековната мисия на университетите като образователна институция – подиграна. На университетските колегии им бяха поставени изисквания като за научни институти, в които луксозно се разполагат хора, които са напълно материално осигурени и комфортно отдадени само на научните изследвания.

 

За дисертация – толкова точки, за монография – толкова, за статия – толкова. Даже са разписани дефиниции на това що е то статия, студия и монография. Но в ЗРАСРБ няма дефиниция за това що е то книга.

 

А прилагането на закона с всички произтичащи от него абсурди и куриози се случва през тази година, годината в която отбелязваме 1150 г. от успението на св. Кирил. Той и брат му, както и петимата им ученици може и да са превеждали Книгите на две свещени писания от два завета, както и богослужебни книги, за което иначе лицемерно и с фалшив патос говорят политическите муцуни два-три пъти годишно на празници, но в поправките на ЗРАСРБ, приети миналата година, няма дефиниция на това що е книга.

 

Помпозните речи и рутинните мероприятия, на които със сълзи на очи се слави 1150-годишнината на писмеността и книжовността у нас са едно, а законодателният размах е друго.

 

 И така, 1150 години след създаването на писмеността на езика ни, една част от българските учени научи, че техните книги нямат никакво качество и никаква стойност, понеже са написани на жалкия и регионален език, който се говори и пише от все по-малко и по-малко хора.

 

Разбира се, науката и знанието са универсални и постиженията на учените не само може, но и трябва да се споделят със световната научна общност, но това става много бързо и лесно за колегите, които работят в природните науки, математиката, инженерните и техническите специалности, компютърните и комуникационните технологии.

 

Във всички сфери на изследванията, които си служат със символи и формули, които са всеобщоприети, или в които има професионален жаргон с доминираща чужда, интернационално употребявана  унифицирана лексика, е много по-лесно. Като се започне от дипломните работи и дисертациите, и се стигне до статиите, студиите и монографиите, изследванията на природонаучната колегия са по-кратки и много по-лесно преводими, много по-бързо достигат до световната научна общност и много по-ефективно се цитират и дават плод. Прословутият импакт-фактор в точните науки се постига понякога за една година, а в хуманитаристиката – за повече от десет.

 

 Защо сме почти непознати?

 

Причините за слабата познатост на нашата хуманитарна наука в чужбина, което доведе до жестокото ѝ съсичане чрез най-новите изменения в ЗРАСРБ, са много:

 

1. 1. Почти през целия 30-годишен период на преход и реформи във висшето образование у нас, законодателно ни беше вменено изискването да пишем дисертациите и хабилитационните си трудове само на български език. Изключенията от това са в малко, предимно филологически специалности, които впрочем, и по времето на социализма позволяваха поради иманентната същина на дисциплинарния си профил, да се защитават дипломни работи, дисертации и хабилитации, написани и на други езици. Само по времето на краткото управление на Филип Димитров законодателно беше позволено писането и защитаването на дисертации на чужди езици и всички колеги, които имаха емиграционни намерения, много бързо се промушиха през този краткотраен законодателен процеп.

 

2. 2. Превеждането на нашите изследвания и книги на чужди езици изисква време, което в нашия кратък човешки живот няма откъде да намерим. В идеалния случай най-добрият преводач на текст от всички жанрове в областта на хуманитаристиката е самият автор, а и повечето родни хуманитари пишат и говорят не на един, а на няколко чужди езика, но сме лишени от лукса, наречен свободно време. Макар че в Закона за висше образование е постановено, че имаме право на платен творчески отпуск на всеки седем години, това право се дава на малцина, а простосмъртният преподавател не го ползва никога, като в някои извънстолични университети в кризисно финансово състояние това право отдавна е отменено за всички. В редките случаи, в които някой получи сабатичен творчески отпуск, след изтичането му от него/нея се очаква да представи нов труд, написан през това време, а не превод на чужд език на стар текст, написан преди това.  

 

3. 3. Превеждането и публикуването на чужди езици на текстове, които преди това сме писали и публикували на български, не се финансира от никого и отникъде. Със заплатите, които получавахме през десетилетията на прехода, как можеше да направим това? С едно изречение: нямахме време да се преведем сами, нито пари, за да платим на други да ни преведат и издадат.

 

4. 4. Публикуването в научни списания в областта на хуманитаристиката е гарантирано от добрите контакти, които някои учени създават през времето, когато са следвали в чужбина. Ако някой е придобил бакалавърска, магистърска или докторска степен в чужд университет, той става част от общността на научния му/ѝ ръководител и представител на съответна научна школа, но ако си alumnus на най-стария български университет, това те прави незначителен в очите на колеги, които в много случаи даже и не се сещат къде на картата е тази страна. (Въпроси, които ми зададе преди 27 години колега-участник в Платонов симпозиум: Вие сте от България, така ли? Коя беше столицата на България? Будапеща? Не? А, вярно, вярно, не беше Будапеща, а Букурещ.)

 

5. 5. Публикуването в научни списания в областта на хуманитаристиката е гарантирано, освен от това да си получил поне една от трите, а най-добре и трите образователни степени в чужбина, също така и от редовното участие в международни конференции или семинари. Според колеги от моята професионална сфера, всеки трябва да участва поне в 5 или 6 международни научни форума годишно, за да поддържа в добра кондиция контактите си и да е запознат с научния трафик – и на изследванията, и на клюките. Но таксата за правоучастие, пътните, дневните, хотелските разходи и прочие само за една такава конференция обикновено се равняват не на една, а на две месечни доцентски заплати. Само ако заплатите ни се увеличат не с проценти, а с една нула отзад, тогава и само тогава ще можем сами да си плащаме за желаните 5 или 6 участия годишно в международни научни събития. С командировките положението е същото, както и с правото на творчески отпуск. Малцина получават пълна командировка и то най-много веднъж годишно. (За 31 години трудов стаж  не съм ползвала нито веднъж платен творчески отпуск и само два пъти съм имала по половин командировка за участие в конференция в чужбина. В единия случай ми бяха платени от университета пътните разходи до остров Крит, а в другия – хотелските, в Тбилиси.) Повечето колеги участват в международни форуми на свои разноски и/или със спомоществователството на домакините.  

  

6. 6. Публикуването в научни списания в областта на хуманитаристиката също така е гарантирано от редовното плащане на членски внос за включеността ни в една или друга международна асоциация, съюз или изследователско общество, както и от личния ни абонамент за получаването на съответните списания на домашните ни адреси, но и от купуването на книги от престижни академични издателства, в чиито редколегии са и учените, които са в издателските и рецензентските бордове на списанията. Wissen ist käuflich, както казват австрийски колеги.

 

Или казано накратко: плащането на членския внос за участието ни в международните научни общности, абонирането ни за получаването на най-важната периодика, купуването на най-новите книги и участието ни в няколко международни форума годишно ще бъдат възможни тогава и едва тогава, когато заплатите ни се увеличат с една нула отзад.

 

7. 7. Седмата причина е най-важната от всички. В началото на прехода от тоталитаризъм към неототалитаризъм някои от нас глупаво се надявахме, че до края на хилядолетието ще се изравним като доходи с колегите поне от централноевропейските страни, а оттам ще стане възможно и плащането на членския внос, и абонаментът, и купуването на книги и компакт-дискове, участието в конференции и прочие…

 

По-реалистично мислещите казваха, че това няма да стане и те се оказаха прави. Но както сред глупаците, чиито големи надежди се оказаха химерични, така и сред скептичните реалисти, които познаха, че до края на живота си ще можем да се хвалим като Сократ, че бедността свидетелства за честността ни, имаше учени и преподаватели, които поставиха като своя най-важна цел и като най-висша мисия превеждането на български език на значими произведения на важни автори от миналото или настоящето, без които една или друга хуманитарна дейност е невъзможна. Някои от нас определят като свой най-ценен научен принос многогодишната работа по превеждането и редактирането, коментирането и правенето на индекси, съставянето на библиографии и писането на предговори (или послеслови) на произведения с непреходна стойност, издадени прилично на български с огромен научен апарат.

 

Някои от нас преди четвърт век прецениха, а и мнозина ни го вмениха като първостепенен професионален и патриотичен дълг, че много по-важно е чрез работата си да внесем общочовешките достояния на мисълта в езиковата среда на българския език, отколкото индивидуално да се изнесем като емигранти или като успешно публикуващи само на чужди езици в реферирани и индексирани списания с импакт-фактор.

 

Получихме наказание, а не признание.

 

Най-потърпевши от законодателните промени сме точно ние: хуманитарите, изучаващи античността, преводачите и преподавателите по стари и редки, по близкоизточни и далекоизточни езици, които десетилетия наред работихме за внасянето на ценното от чуждото у нас, за отварянето ни към Европа и света, и за приобщаването на нашата хуманитаристика към общочовешки цененото – от далечното и близкото минало, от далечни и близки страни, като се тръгне от Сеул и се стигне до Ванкувър.

 

Градацията на униженията

 

В тези февруарски дни, когато в Алма матер и в най-класическата гимназия с престорено-приповдигнат тон се слави славното дело на св. Константин-Кирил Философ, само на метри от тържеството в Аулата, в канцеларии на същия този най-добър според рейтингите и класациите университет, но и в телефонни разговори с експерти на НАЦИД, най-тривиалното нещо, което може да чуят мнозина от нас, е, че публикациите ни на български имат пренебрежима стойност, а старателно направените преводи на основополагащи философски произведения с хилядолетно влияние нямат абсолютно никаква стойност. Те светите Седмочисленици може и да са превеждали от гръцки на старобългарски, за да създадат нашия богослужебен и философски словен запас, но днес трябва да публикуваме на съвременната lingua franca. Publish or perish.

 

Прилагането на наукометрията разделя колегиите на две – на пълноценни професори и доценти, и на инвалидни професори и доценти. Управляващите действат по императива: Divide et impera. Едните имат право да участват в научни журита, а другите – не. И тези колеги, които сега суетно се радват, че попадат в листата на малцината избрани, да потърпят със злорадствата към мнозинството от невалидните хабилитирани свои колеги, защото НАЦИД е надпоставен, независим и неконтролиран от никоя научна институция, но партийно контролиран от изпълнителната власт, кастрираща университетите и научните организации. При следваща смяна на законодателната и изпълнителната власт не можем да прогнозираме какви нови наукометрични приумици ще бъдат узаконени и кои ще бъдат следващите потърпевши.

 

От времето, вече повече от 2500 години, когато конституционалистът-философ Солон дал закони на атиняните, принцип на правото е необратимостта във времето. Всеки закон започва да действа от момента на приемането или силовото му налагане. Практиката, която узакони ЗРАСРБ с най-новите си изменения и която сега тържествува във функциите на НАЦИД, създава правен феномен. Със задна дата се преоценяват хабилитационните процедури, осъществени по съвкупност, с множество публикации, а не с един-единствен монографичен труд. Законът има реверсивно действие, защото с магиите на наукометрията преобръща посоката на времето и с абсолютно неопровержимите критерии за обективно измеримите резултати сегрегира едни хабилитирани преподаватели като валидни, а други – като инвалидни.   

 

Както казва Оруел: настоящето променя миналото.   

        

Куриозните следствия от тази сегрегация са налице: предстоят конкурси, за чието провеждане ще се събират с мъка журита от валидните хабилитирани преподаватели и в чийто състав ще има най-много един или двама учени, които са специалисти в областта на съответния асистентски или доцентски конкурс, съответно, на големия или малкия докторат. Така се обезсмисля основната цел на законодателя, уж постигната от същия този закон преди осем години: оценяването на кандидатите за двете степени и трите звания да се извършва от няколко души, събрани в конкретно научно жури ad hoc.

 

Вчера чух, че на предстоящите конкурси за асистенти по китайски и корейски език в нашия най-най-най-университет, само един или най-много двама от членовете на петчленното жури ще са хабилитирани преподаватели, владеещи китайски и/или корейски език. А останалите? Каквито НАЦИД е сегрегирал като валидни сред инвалидите.  Дано да не съм чула добре, защото, ако наистина е така:

 

1. Нито един млад учен, владеещ съответните далекоизточни езици, няма да участва в такъв фарсов конкурс, щом 7 наши банки в момента в JobsBg предлагат начална заплата от 2 400 лева за хора с каквато и да било квалификация, но владеещи китайски или корейски;

 

2. Тази година ще отпразнуваме пищно 130-годишнината на университета, който е най-най-най, но от догодина ще започне закриването на специалности в него поради липса на желаещи млади учени, които да станат преподаватели в тях срещу символично месечно възнаграждение.

 

А кой оценява оценяващите?, както пита Пиер Бурдийо. В НАЦИД са назначени по партийна линия експерти, които са никому неизвестни. От колеги чух, че те са в по-голямата си част пенсионирани хабилитирани преподаватели, назначени на граждански договор. Но дори и тези пенсионирани или съвсем млади учени-експерти да са най-големите специалисти в своите професионални направления и/или в компютърните технологии, с които администрират софтуера там, и те би трябвало да осъзнават, че всички ние знаем капка от нашата, а не познаваме океана от знания от всички останали сфери на без друго ограниченото човешко познание.

 

Уважението към „сигналите“

 

Най-новите поправки в закона, приети миналата година, широко отвориха вратата пред допустимостта на "сигналите", да го напиша по-евфемистично. Кой може да подава "сигнали" за нередности, недостоверни данни, грешки, незаконосъобразни действия на журита и/или кандидати, както и за очевадни престъпления спрямо научната и общочовешката етика, каквото, например, е интелектуалната кражба, сиреч плагиатството?

 

В член 21 от Допълнителните разпоредби е определено (нова - ДВ, бр. 30 от 2018 г., в сила от 04.05.2018 г.), че "заинтересовано лице" е всяко лице, което е придобило научна степен в съответното професионално направление или е хабилитирано лице по т. 18.  Край на цитата.

 

В моето професионално направление, което е с номер 2 в класификатора, 2.1 е Филология; 2.2 е История и археология; 2. 3 е Философия, 2.4 е Религия и теология.

 

Законът позволява, например, на един доктор по история или археология да напише донос, пардон, „сигнал“ за някой или някоя, който е философ или която е философка. Още повече се разширява съставът на допустимите доносници, пардон сигналоподатели по-нататък, защото така, както гласи законът в момента, всеки хабилитиран доцент или професор може да „сигнализира“ за всеки друг доцент или професор в страната.

 

Щом е достатъчно да си доцент или професор, за да можеш да пишеш доноси, пардон, да подаваш „сигнали“ за хора, които са от другите подточки на същото професионално направление, че даже и от съвсем други професионални направления, тогава наистина сме изправени пред цунами от доноси, пардон, „сигнали“, с които ще се уреждат лични, кланови, групови, партийни и всякакви други сметки.

 

Всеки доцент и професор у нас може да пише доноси за когото му/ѝ хрумне. Законът го позволява и някои веднага побързаха да се възползват от това, защото както обича да казва един наш „колега“-„философ“ със садистична усмивка: може да не е морално, но е законно, щом законът го позволява. Е, само за докторите е сложен някакъв лимит: ако си доктор, примерно, по история, можеш да се изкажеш арогантно за "българското нищожество" и „трупоядния хищник“ Димка Гочева, така, както мен миналата година ме хулеше някакъв съвършено непознат историк, на когото дадоха трибуна в "Маргиналия"…

    

По времето на тоталитаризма анонимни сигнали не се приемаха и не се разглеждаха от никакви държавни и научни институции. В епохата на неототалитаризма това се промени: всеки може да подаде „сигнал“ с фиктивно име в НАЦИД и там „сигналът“ да бъде уважен, а последиците от сигнализираното да са светкавични.

 

Станалото с мен е поучително и затова го споделям публично. Преди 10 дни, на 6 февруари, някакъв доктор Кирил Христов подал „сигнал“ срещу вписването ми в регистрите в НАЦИД. Внимателно проверих. Няма д-р или д-р на науките Кирил Христов нито при историците, нито при археолозите, нито при философите, нито при филолозите, нито при теолозите.

 

Такъв доктор, обаче, не само няма в настоящето, но не е имало и в миналото сред философите, както можем да се уверим от четирите регистъра, така старателно направени от добросъвестни и всеотдайни колеги на сайта на Института за българска философска култура. Там има сведения за хиляди дисертации, защитени от колеги-философи през последните 130 години:

 

http://www.philosophybg.com/category/college/dissertations/

 

Внимателно проверих: и в четирите регистъра на философската колегия, в които има данни за хиляди дисертации, защитени от 1889 г. нататък, отпреди 130 години, когато Иван Георгов е станал доктор на Йенския университет, също няма никакъв Кирил Христов. Тогава, обаче, щом сигналоподателят не е доктор или доктор на науките по нито една от 4-те подточки на професионалното направление Хуманитарни науки, тогава може би е доцент или професор по каквото и да е.

 

Погледнах в Регистъра на научната дейност в НАЦИД и видях, че там има няколко колеги с това име – професор-ортопед от медицински университет, японист, астроном, агроном-специалист по мутация на царевицата, професор по теглителната сила на влаковите композиции ... Не ми се вярва, че един астроном, примерно, ще напише сигнал срещу доцентка по философия, защото всеки истински учен съзнава границите на своята компетентност и безграничността на своята некомпетентност в останалите сфери на знанията.

 

И тук идва най-зловещото. Доносниците, които ще се вихрят в този законодателен хаос, не само ще клеветят омразни на тях хора, но и ще могат така да набеждават други колеги, че са автори на доноса.       Така доносниците, прикриващи се зад сравнително популярни лични имена, каквото е името Кирил, и още по-популярни фамилии, каквато е фамилията Христов, хем ще могат да клеветят своите жертви чрез "сигнали", хем подозренията за това ще падат върху други хора, които се казват Кирил Христов и които са почтени астрономи, агрономи, лекари и т.н., и които даже и не подозират за съществуването на „сигнализирания“ колега. Това е допустимо от закона в момента, а чевръстите юристи и експерти в НАЦИД не съобразяват, че преди да изтрият някого от някакъв списък, трябва да проверят кой е сигналоподателят и какво общо има като професионална квалификация със сигнализирания.

 

Да спомена все пак поне едно нещо, което е хубаво и ободряващо. В целия хаос и безпорядък в момента, който ще продължи най-малко до края на тази академична година и в който отново от някои "колеги" се използват  всички възможности за вредителство, хубавото е, че на сайта на Националния център за книгата могат да се правят справки и за книги, и за дисертации: http://www.bg.cobiss.net/

 

Необходимостта от попълването на Регистрите в НАЦИД активизира работата на центъра в най-голямата наша библиотека. За същите тези книги и дисертации, за които информацията в НАЦИД е неточна, драстично съкратена или комично изопачена, на сайта на НЦК е достъпна по-достоверна информация.

 

Добре поне, че библиотекарите си вършат работата компетентно. 

 

Фашизацията в закона

 

Имаше един период от моя живот, в който участвах в множество обсъждания, дискусии и прочие говорилни за управлението и реформирането на висшето образование у нас. Още преди 20 години се чуваха злобни квалификации по адрес на родната хуманитаристика: че е в плен на остарели идеологически и светогледни догми, че не знаем чужди езици, че публикуваме малко навън, че пишем предимно на регионалния ни език със затихващи функции и с все по-малко живи негови носители.

 

Преди 20 години имаше упреци: Техният импакт фактор е много малък!, но и призиви: Нека да си изчислим индивидуалните наукометрични номера и да си ги премерим!

 

На една подобна говорилня проф. Бойчо Кокинов – Бог да го прости! – саркастично репликира: Добре, де, като ни изчислите индивидуалните наукометрични номера, къде ще ни ги татуирате?

 

Всички се смяха много и това стана виц. И наистина, ЕГН-то е константа, но ИНН, което е абревиатурата от индивидуален наукометричен номер, може да се промени в момента на вписването и всяка година ще трябва да се актуализира, защото докато ученият е жив, може да публикува нови и нови текстове, да пише рецензии, да изнася доклади… Имаме примери за дълголетни наши учени, които запазиха своята активност до 90-тата си година и след нея. Но фиксацията на някои антихуманитари в индивидуалните наукометрични номера продължи с упорството на китайската капка, докато най-после проби главите на сегашните управляващи и миналата година се увенча със законодателен триумф. Индивидуалните наукометрични номера се възцариха в изменителния закон от миналата година, но с променено наименование, вече като индивидуални числови стойности в преходните и заключителните разпоредби.

 

Ето:

§ 44. (1) Националният център за информация и документация към министъра на образованието и науката формира регистъра по чл. 2а от електронната база данни за защитените дисертационни трудове и за хабилитираните лица в Република България, която се привежда в съответствие с изискванията на този закон в срок до 6 месеца от влизането му в сила.

 

(2) В срока по ал. 1 висшите училища, научните организации или лицата по чл. 2а, ал. 7 подават справки, съответно декларации за обстоятелствата по чл. 2а, ал. 5 и за съответствието с минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3, в които се посочват и индивидуалните числови стойности на наукометричните показатели, отразяващи научните им постижения и/или показателите, отразяващи постиженията им в художествено-творческата или спортната дейност, както и показателите, които отразяват академичните постижения в преподавателската дейност.

Край на цитата.

 

Това е не просто свидетелство за дехуманизацията, но и за фашизацията на процесите в родното висше образование и наука. Вече не сме хора и учени, а индивидуални числови стойности.

 

Вървим към един прекрасен нов свят, в който индивидуалните числови стойности ще ни бъдат татуирани някъде и от нас ще зависи само дали това да е на ляв или на десен наш крайник.

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

26 коментар/a

Фриц Клингенберг на 18.02.2019 в 11:07
Важното е да са тесни и задълбочени специалисти по дължината на пожарникарския маркуч! И ще папкат.
абв на 18.02.2019 в 11:43
Доскоро се говореше, а и се виждаше, как всякакви политици станаха професори, доценти. В България има 44 университета и във всеки университет е бъкано от професори и доценти, които не знам по какви критерии станаха такива и кой ги избра. В началото на демокрацията, когато се откриха маса нови университети във всеки град, включително и в Перник, имаше много гастролиращи професори, които идваха от София и водеха лекции в университетите, които се откриваха в другите градове. Може би сега във всеки университет има професори и доценти, които не знам по какви критерии са станали професори. Или сега има голямо количество професори, за сметка на качеството. А авторката говори, че досега е имало качество, а сега се прави количество. На кого да вярваш - не знам.
критериите за творчество са перманентно критически, сиреч - трансцендентални на 18.02.2019 в 11:59
Завчера тука излезе много проникновен пост от форумец: в нашия паднал и все по-западащ свят никой не се интересува от качество, винаги в крайна сметка надделява количеството и то налага критериите за истина и конюнктурна оценка - то затова и в познатия ни свят фундаменталният критерий за истината всякога е практиката и обикновено това се повтаря от хора, които никога не са си задавали философско-критическия въпрос - що е практика? Качеството в падналия ни и все по-западащ свят може да просъществува или в средата на мощни културно-символни сакралности (свързани главно с вярата в религията и антично-средновековна почит към знанието и науката), или изцяло извън средата (респ. срединното и средно-татистично положение), което ще рече - в модус на авторефлексия, изцяло откъм границата и апоретично пребивавайки в гранично положение, което на свой ред с неодобрение бива класифицирано като "отрицателен маргинализъм" от същите тия стожери на вездесъщите количества, които, ако питате мене, са потенциалните доносници на всички възможни репресивни режими.
скептикът на 18.02.2019 в 12:09
Авторката манипулира аудиторията чрез този свой материал в много апекти. Най-напред това, което пише за публикуването на български е съвършено невярно. То би било вярно, ако се допускаха единствено статии и студии в списания, присъстващи в SCUPUS и Web Of Science, които списания при това да са само чуждестранни. Малко са българските хуманитарни списания, които да присъстват в тези бази, но има такива и в тях публикациите са И на български. Друг е въпросът, че някои автори тепърва ще се ориентират към писането в периодика - била тя в тези бази, била само в референтните списъци на НАЦИД. Също така манипулативна е статията-мнение по отношение на "сигналите" и "доносите". Нещо, което е истина, не може да бъде донос. Особено, ако то може лесно и бързо да се установи дори и от неспециалист. Отсъствието на монография, което е нещо абсолютно различно от "книга", е бързо и лесно установим факт! Представянето на студия и коментари към превод , в бележки, няма нищо общо с монография, макар че е част от книга. Също така не е вярно, че чрез изменения ЗРАСРБ се отнемат длъжности и степени, но също така е вярно, че се възпрепятства кариерното израстване чрез приятелски кръгове и участието в журита на учени, които не са отговорили на необходимите формални критерии. На авторката може да ѝ се струва унизително, но е унизително и някой, който има монографии, да бъде оценяван от хора, които нямат! Да, изисква се покриването на минимални държавни изисквания, с които се записват учените в регистъра, но именно журитата трябва да гарантират качеството на това, с което учените се "вписват" в регистъра. Значи авторката оспорва компетентността на журитата? Които трябва да оценяват качеството? Хайде стига с манипулациите, дами и господа!
коментар на 18.02.2019 в 14:21
На кривата ракета космосът й пречи...
Браво, доцент Гочева! на 18.02.2019 в 15:05
Хуманитаристиката не се мери нито с наукометри, нито с науколитри, нито с наукокилограми. Витгенщайн с едната си монография от 75 страници гербаджийските калинки за хигиенист в университет нямаше да го назначат. Най-ощетени са обаче българистите, особено занимаващите се с българска литература, които по разбираеми причини пишат предимно на български език (шепата българисти по света все пак ги четат, разбират и цитират).
Голямото безумие обаче е на 18.02.2019 в 15:07
че за малък докторат /три статии се искат/ наукометрите на господин министъра предвиждат 50 точки, а за голям - 40.
скептик 2 на 18.02.2019 в 15:11
Коментатор № 6, говорите глупости! Българистите, които пишат смислени и стойности неща ги цитират и в България, и в чужбина! Също както и всеки, който е написал нещо приносно. И Вие, подобно на доцент Гочева бъркате неща от различен порядък и говорите патетични неща. Към доцент Гочева - Доцент Гочева, не се излагайте повече! Нещата, които говорите и пишете, Ви представят като една силно манипулативна личност, която има доста пропуски в познанията за начина, по който се отпечатват материали в научната периодика не само в чужбина, но и в България!
Престъплението е на 18.02.2019 в 15:16
че административното право не предвижда законодателство с обратна сила, за да се ревизират с десетилетна давност научни степени и научни звания, придобити пред специализирани научни съвет с над 20 души състав, а не пред игнатовски журита, по съвсем друг закон, та да напаснат на наукометрите и наукообразностите на гусин министъра.
Абсурдът е на 18.02.2019 в 15:18
че хора, участвали в съвети и журита за присъждане на степени и длъжности, могат да се окажат втора ръка хабилитирани лица, а тези, в чиито журита са участвали - първа ръка.
За широко отворените врати за доноси, на 18.02.2019 в 15:21
за тричленките на министъра и анонимните арбитри в НАЦИД и МОН не ми се и говори дори. Членовете на специализираните съвети и журитата стояха с имената си. А сега - анонимни чиновници ще се разпореждат със съдбите на учените, със задна дата. Черна кафкианска антиутопия.
СНОБ на 18.02.2019 в 15:26
Доцент Гочева, май вече и в коментарите се включвате, като продължавате да недоволствате под линия. Всичко е ясно. На никого нищо не му се отнема като позиция, но който иска да расте в академичен план или да участва в журита, трябва да отговори на формалните държавни изисквания, които са единни за всички в РБългария! За да не може да се говори, че едни са ВАК-овски, а други Игнатовски, затова от всички се иска да покажат, че имат минимум публикации в съответното професионално направление! Във всички свои текстове Вие бягате от основното, а то е имате ли Вие този минимум. И каквито и перфидни обяснения да давате, все повече се самоизобличавате! Който е чел блога Ви, сам може да види това. Защо не кажете, че е несправедливо да се точкува два пъти докторската дисертация за ОНС "доктор"? Не, Вие за това не казвате нищо. Престанете вече! Просто се засрамете малко!
sub specie aeterni на 18.02.2019 в 16:24
Първо, това, че си много цитиран, не е показател, че си голям учен - наясно съм, че сума ти учени и преподаватели хукнаха (веднага след публикуването на допълненията в закона) да си увеличават броя на цитиранията по приятелска, колегиална и шуробаджанашка линия, което собствено показва и повърхностната наукометрия и на този закон. Второ, никакъв окончателен индикатор за приносност е фактът, че си много цитиран, нито пък се отнася до всеки, който има приноси. Някои учени са дотолкова много приносни в съответната си област, при това тясно специализирана, че са способни да ги разбират едва една шепа тесни специалисти. Тях как да ги цитираме масово и кой ще им оцени приносите, като други, дилетанти в областта им, преброявайки им малкото цитирания, биха отсекли (по буквата на закона), че въпросните тесни специалисти не се развиват в крак с времето като хабилитирани и прочие бла-бла... И правилно доцентката постави въпроса за преподавателите в университетите, които не се наместват в "универсалистката" (т.е. уравниловъчна) критерология на закона. Как само с наукометрията на научните изследвания ще правим оценка и на преподавателските качества? Има периоди в кариерата на определени университетски преподаватели, когато по ред причини и обстоятелства преподаването е минало на преден план пред изследователската им работа. Някои творят култура на професорство зад катедрата, или преподавайки на чужд език - мислите ли, че на тях времето им стига за наместване в тая примитивна наукометрия да им се броят единствено публикациите и цитатите?! Тоест, по какви критерии ще отчитаме развитието през тия 3-4 години, когато по силата на обстоятелствата по-малко се е публикувало, но професорът пак си е бил налице и си е вършел качествено работата в чисто учебно-дидактически или административен аспект?...
sub specie aeterni на 18.02.2019 в 16:31
В крайна сметка, опасни са всякакви количественоориентирани редукции до широка публична известност и лесна разбираемост на публикациите на хабилитираното лице, които много често гарантирано увеличават броя на цитиранията от страна на фенове и масмедийни фактори, но с това собствено не се разкриват сърцевината и особеното творческо качество на цялостната академична дейност.
Хе-хе на 18.02.2019 в 16:32
Правилно се отбеляза по-горе: На крива ракета, космосът ѝ е крив! Сега пък цитатите! Цитатите, които се изискват, са минимално количество! Не ставайте смешни с подобни разсъждения! И какво сега преподавателите в университетите са висши гимназиални учители? Те не трябва да създават наука, а само да действат като едни плейъри, така ли? Ако някой учен мисли в тази перспектива за себе си, пардон, много е зле! Самоунижава се! Извинете с аудиторна заетост под 300 часа годишно за какво говорим?!

Напиши коментар