Успехът на хомосексуалната мечта изисква отхвърляне на реалното и премахването на онези, които настояват, че реалността съществува. Когато казваме, че хомосексуалната идеология е необективно възпрятие на действителността, трябва да отбележим, че активният хомосексуалист не възнамерява да извърши чисто субективно действие. Той иска да казва и да вярва, че действията му са продиктувани от обективни причини. Именно това налага пресъздаването на действителност, която да съответства на неговата воля и да преобразува личните му действия в такива, продиктувани от обективното благо. За да успее в това начинание, хомосексуалният идеолог измества източника на благото от това, което е, към собствената си воля. Само така може успешно да се рационализира моралната простъпка. Тази идеологическа операция е особено видима в кампанията за защита на хомосексуалния брак. Когато Тим Кук, директорът на „Епъл“ обяви: „Горд съм, че съм гей и смятам, че това е сред най-големите дарове, които Бог ми е дал“, той замести доброто с неговата оскъдица. Това е метафизична пародия. Чудя се дали някой алкохолик, препъващ се към бара, би казал: „Горд съм, че съм алкохолик и смятам алкохолизма си за един от най-великите дарове, които Бог ми е дал“.

 

 

Робърт Р. Райли е работил като старши съветник на Информационната стратегия (2002-2006) на американския Секретар на отбраната. Преподавал е в Университета по национална отбрана на САЩ. Директор на “Гласът на Америка” (2001-2002), специален асистент на Президента на САЩ (1983-1985). Завършил е университетите в Джорджтаун и Клермонт, автор на множество книги и публикации. Есето е част от беседа, изнесена на 10 април 2015 г. по време на конференцията „Предизвикване на светската култура: призив към християните“, финансирана от Центъра за етика в публичния живот „Веритас“ на Францисканския университет в Стюбенвил. Този текст е публикуван на български език в pravoslavie.bg през 2015 г.

 

Идеите, които не са истински, са опасни за нашите души и нашите общности, независимо дали това ни харесва, или не. Отец Джеймс В. Шал

 

Ако Ерик Вьогелин* (1901-1985) беше жив, мисля, че щеше да разглежда хомосексуалното движение като форма на гностицизъм – духовно патологична, магическа реконструкция на реалността или на „втора реалност“. Вьогелин пише: „Всички гностически движения участват в едно отхвърляне на основата на битието; битието с корени в Божественото, трансцедентното битие…“(1)

 

 

Дали това е прекалено силно обвинение към хомосексуалното движение?

 

Ще се опитам да покажа, че в случая не става въпрос за някакво безобидно сексуално отклоненийце, на което можем да смигнем и да заметем под килима. Хомосексуализмът е лъжа относно самата човешка природа. Лезбийката-активистка Пола Етелбрик заявава, че „преобразуването на самата тъкан на обществото… […] и радикалното пренареждане на виждането на обществото на реалността“ е целта на хомосексуалното движение. Това е типична гностическа риторика – създаването на подменена действителност.

 

Вьогелин пише още:

 

„Гностицизмът… произвежда нещо като антипринципи на принципите на съществуването – и доколото тези принципи създават образ на действителността за масата от вярващи, той създава един свят на съновидения, който сам по себе си е обществена сила от първостепенно значение за мотивиране на отношения и действия…“(2)

 

Такива анти-принципи са очевидни във всеки аспект на рекламирането на хомосексуалната кауза. И видяхме социалната й сила, докато тази кауза воюваше със Закона за защита на правото на вероизповед в щата Индиана. Като общество се придвижихме от точката, където мисленето за хомосексуалните поведенчески отклонения се възприемаше като приемливо към точката, където това мислене вече ще бъде налагано със силата на закона спрямо всеки.

 

Ако заговорите открито за тези неща, най-вероятно ще загубите работата си, бизнеса си и със сигурност – общественото си положение. Може да ви съдят. Ще станете за посмешище. Всичко това са новите форми на цензура, с голяма доза авто-цензура, които са в ход в момента. „Това движение“, пише журналистът-либертарианец Джон Щосел, „премина от толерантност към тоталитаризъм“.

 

Вьогелин анализира нацизма като форма на гностицизъм. Не мисля, че е прекалено да вземем примера с нацизма като аналогия с това, което се случва днес и гностическата същност на двете идеологии. Вземете например момента, в който се прекарва Нюрнбергското законодателство, лишаващо евреите от германско гражданство и забраняващо браковете между евреи и неевреи. Да, и тогава е имало много прекрасни и мислещи хора в Германия, включително много католици, но от този момент нататък по въпроса за нацисткото расово превъзходство те е трябвало да държат устите си затворени – защото този въпрос е бил вече държавен закон.

 

Със сигурност е имало мнозина, които са си казвали по повод на расовата теория, както и днес много хора си казват по повод хомосексуалния „брак“: „Е, това е загубена кауза. Нека я забравим и продължим напред“. Може би онези германци са били прекалено уплашени, за да си дадат сметка към какво продължават напред, точно както и днешните хора избягват да мислят за последиците от пълното отрицание на действителността, включено в хомосексуалния „брак“.

 

Ако някой си мисли, че отрицанието на действителността, в което сме въвлечени днес, е по-малко дълбоко от онова през 1935 г. в Германия, се заблуждава. Успехът на хомосексуалната мечта изисква отхвърляне на реалното и премахването на онези, които настояват, че реалността съществува.

 

Гностицизмът не приема самоочевидността на реалността. Не става въпрос за това, което гностиците не знаят, а за онова, което отказват да признаят. Композиторът Игор Стравински пише, че „старият първороден грях беше грях на познанието, новият грях е този на непризнаването“. Той е отказът да се признае нещо извън действието на човешката воля – и най-вече „благото“, към което душата е насочена.

 

Гностикът не се интересува да настрои разума си спрямо действителността, а да настрои реалността спрямо желанията си. Джоузеф Пийпър определя самоизмамата като необективно възпрятие на реалността, диктувано от волята. Чистата волевост на хомосексуалното движение е забележителна. Какви са последствията?

 

Чарлс Де Коник казва: „От разстроена любов към собственото си частно благо човекът отхвърля общото благо като нещо чуждо и го осъжда като несъвместимо с личния си статус… Човекът свободно избира да абдикира от достойнството си на разумно същество, за да се утвърди като радикално независимо цяло“(3). Първата жертва на всичко това е именно общото благо.

 

Когато казваме, че хомосексуалната идеология е необективно възпрятие на действителността, трябва да отбележим, че активният хомосексуалист не възнамерява да извърши чисто субективно действие. Той иска да казва и да вярва, че действията му са продиктувани от обективни причини. Именно това налага пресъздаването на действителност, която да съответства на неговата воля и да преобразува личните му действия в такива, продиктувани от обективното благо. За да успее в това начинание, хомосексуалният идеолог измества източника на благото от това, което е, към собствената си воля. Само така може успешно да се рационализира моралната простъпка.

 

Тази идеологическа операция е особено видима в кампанията за защита на хомосексуалния брак. Понеже употребата на думата „брак“ е изкривено представяне на хомосексуалната връзка, която претендира да опише, смисъла на самото понятие „брак“ следва да бъде променено и да бъде приведено в съответствие с хомосексуалната връзка. За да постигнат целта си, хомосексуалистите придават на брака въобразена цел, която не съвпада с основанията му. Хетеросексуалната двойка иска, или има за цел, реализацията на обединяващата и възпроизводителната фунция на брака.

 

Хомосексуалната двойка няма тази цел и не може да я изпълни. Нейната цел в брака е против основанията му. Проблемът е в това, че когато действаш срещу основанията на брака, ти го разрушаваш. Оттук и присъщият на хомосексуалното движение нихилизъм.

 

Защо това е опасно? Защото присъщият на хомосексуалното движение нихилизъм по необходимост се разпростира към цялата действителност. Той не оставя нищо недокоснато от усилието си да извади природата от пантите й. Да признаеш природата означава да признаеш ограниченията й. Чарлс МакКой ни дава представа за това какво се случва, когато това признание отпадне:

 

„Отбелязваме, че наблюдението на Аристотел за човешката природа води до едно разбиране за състояние на окованост. Тази окованост създава тенденция към бунт и бягство на човека от своето състояние. Но тази еманципация – от самото човешко състояние – може да доведе единствено до господство на силата. Затова и истинската свобода, „политическата“ свобода на самата природа на човека, се защитава чрез настояването за примат на теоретичната (спекулативна) истина относно човешката природа и цел“ (4).

 

МакКой пише тези думи много преди появата на хомосексуалното движение, но думите му звучат много точно в нашия контекст. Успехът на хомосексуалното движение може да бъде постигнат единствено чрез детрониране на примата на истината за човешката природа и цел. Като подменим примата на разума с примат на волята, можем да сме сигурни, че ще последва примат на силата. Може би точно това е имал предвид покойният Франсис Кардинал Джордж, когато казва през 2012: „Очаквам да умра в леглото си. Приемникът ми ще умре в затвора, а неговият приемник – като мъченик на площада“.

 

Какъв стандарт можем да използваме, за да определим човешката природа и цел и как да посочим кое е в съгласие и кое е против тях? Аристотел заявява, че „за да разберем кое е естествено, трябва да погледнем към нещата, които според природата си пребивават в стабилно състояние, а не към онези, които са развалени“. В „Политика“ той пише: „И така, трябва да изследваме човешкото същество, чието състояние е най-добро – и на тялото, и на душата – това е ясно“. Франсис Слейд отбелязва, че това е ясно, „защото целта, реализирана във формата, присъства в цялата си актуалност“, тоест, достигнала е съвършенство.

 

Така, понеже знаем какво представлява човешкото същество в най-пълното си проявление, можем да разберем и какво е лишеност. Например, знаем със сигурност, че зрение с оценка 20/20 е най-доброто за окото, а пълната слепота – най-лошото. Със зрение 20/20 окото достига пълната си актуалност. То е съвършено като око, и не притежава повече потенциал да вижда по-добре от това, което вече притежава.

 

Когато говорим за сексуалните способности на човека, които са съединяващи и възпроизводителни по природа, мъжът в най-доброто си възможно състояние би бил мъжът като съпруг и баща, точно както най-доброто възможно състояние на жената би било да бъде съпруга и майка. Ето така разбираме, че хомосексуалните наклонности са отклонения и че хомосексуалните действия са девиантни. Не става въпрос за това „кой го казва“.

 

Хомосексуалното поведение не може да актуализира сексуалния потенциал, защото хомосексуалните действия не могат да бъдат нито обединителни, нито възпроизводителни. Както изсъхналия крайник, вродената глухота, слепотата или генетичното предразположение към алкохолизъм, хомосексуалните наклонности не са част от онова, което е човешкото същество в неговата същност. Това са случайни, а не същностни качества. Във всички тези случаи нещо липсва; нещо, което изначално би трябвало да е там.

 

Крайникът би трябвало да може да се движи, ухото – да чува и окото – да вижда. Колкото по-далеч отстои нещо от съвършеното си състояние, толкова по-дефектно и „развалено“ е – както слепотата е най-крайният дефект на окото. Липсата на благо не може сама по себе си да е благо. Всъщност, както казва св. Августин, злото е именно липса на добро.

 

Когато Тим Кук, директорът на „Епъл“ обяви: „Горд съм, че съм гей и смятам, че това е сред най-големите дарове, които Бог ми е дал“, той замести доброто с неговата оскъдица. Това е метафизична пародия. Чудя се дали някой алкохолик, препъващ се към бара, би казал: „Горд съм, че съм алкохолик и смятам алкохолизма си за един от най-великите дарове, които Бог ми е дал“.

 

Разбира се, ако той е реформиран алкохолик и борбата с алкохола го е довела до дълбок духовен живот, би могъл да вижда липсата, от която е страдал, като вид благо – по начина, по който Александър Солженицин казва: „Бъди благословен, затвор“, когато говори за ужасяващите си преживявания в съветския ГУЛАГ.

 

И все пак, не мисля, че Кук е имал това предвид. Неговата инверсия е типична за хомосексуалната рационалност и е използвана от Кук в атаката срещу Закона за свобода на вероизповеданията в щата Индиана. Кук твърди, че законът (защитаващ религиозно вярващите от дискриминация заради убеждението им, че содомията не може да бъде моралната основа на брака), сам по себе си е форма на дискриминация, защото не е съобразен с хомосексуалното вярване, че хомосексуалните действия са морално добри.

 

Скоро може да се получи така, че за да развиваш бизнес в САЩ, ще трябва да приемеш моралната легитимност на възгледите, изразени от Тим Кук – че липсата на добро е най-малкото равностойна на доброто, на което се явява липса.

 

Това, разбира се, е нарушение на принципа за непротиворечие, заради което Вьогелин описва гностицизма като форма на лудост. Докато не приемеш, че слепотата е същото като зрението, не можеш да твърдиш, че употребата на половите органи по начини, нямащи нищо общо нито с възпроизводството, нито с единението, е същата като в тяхната употреба за възпроизводството и/или обединението.

 

Нека си припомним какво пише Вьогелин:

 

„В гностическия свят на сънищата… непризнаването на реалността е първият принцип. Като следствие, действия, които в реалния свят биха били считани за морално налудничави заради реалния резултат, до който биха довели, биха били считани за морални в света на сънищата, защото целят съвсем други резултати. Пропастта между желан и реален резултат няма да бъде отнесена към гностическата неморалност в пренебрегването на структурата на реалността, а към неморалността на някой друг – човек или общност – които не се държат според очакванията на въобразената концепция за причина и следствие. Интерпретацията на моралната лудост като моралност и на добродетелите на мъдростта и благоразумието като неморални, е объркване, което е трудно разбираемо“ (5).

 

Със сигурност беше трудно да разберем дебата за законите в Индиана и Арканзас заради успешната подмяна на реалността със света на сънищата.

 

Приписването на вина не върху гностическата неморалност, а върху неморалността на някой друг – човек или обществото като цяло – е типично за хомосексуалните апологети. Ето един кратък пример от представянето на книгата „Преброяване на телата“ от Лари Креймър в Уошингтън Пост (31 януари 2014).

 

Авторът-хомосексуалист ни облагодетелства с безценна мисъл, изказана по време на вечеря в Горен Уест Сайд в Ню Йорк. По време на вечерята един от гостите казал, че заразените (със СПИН) хомосексуалисти получават това, което са си заслужили. Креймър отговаря: „Един ден ще отвориш Ню Йорк Таймс и ще прочетеш, че съм умрял от СПИН. Когато това се случи, искам да знаеш, че ме убиха такива като тебе!“

 

Ако някой беше споменал за връзката между пушенето и рака на белите дробове, дали г-н Креймър би казал, че ако умре от рак, за това ще е виновен този, който се е изказал за тази връзка?

 

Миналата година беше премиерата на един филм по HBO, „Нормално сърце“ – филмова версия на пиесата на Креймър за началото на ХИВ-СПИН епидемията. Според колумниста на Уошингтън Поуст Ричард Коен, филмът обвинява президента Роналд Рейгън и кмета на Ню Йорк Ед Кох за игнориране на „заплахата за общественото здраве, която се нуждаеше от незабавно внимание“.

 

И тук идва знаменателното: „Тенденцията тогава, а до известна степен и днес, е да се обвиняват хомосексуалните мъже за собственото им плачевно състояние. Предлаганото лекарство – да се лишат от сексуален живот. Лекарство, което според някои е по-тежко от самата болест…“ Това е част от хомосексуалната мартирология, в която особено ясно личи абсурдът на това, което Вьогелин нарича „морална лудост“ – абсурд, който лъсва, когато бъде пренесен по аналогия върху други здравословни проблеми.

 

Как ви звучи: тенденцията да се обвиняват пушачите за техния белодробен рак и да им се предложи лекарство (да откажат пушенето), което е по-лошо от самата болест? Или: тенденцията да се обвиняват алкохолиците за техния увреден черен дроб и да им се предложи лекарство (да спрат да пият), което е по-лошо от самата болест?

 

Според тази логика, незабавното лекарство, което трябва да осигури общественото здравеопазване, трябва да бъде такова лечение на СПИН, което да позволи на активните хомосексуалисти да продължат да упражняват своя промискуитет. Но нали целта на медицината е да възстанови органа до здраво състояние, а не да позволи с него да продължава да се злоупотребява?

 

На всяка кутия цигари има предупреждение, че пушенето предизвиква рак. На всяка бутилка алкохол има предупреждение, че пиенето може да увреди здравето ви. Защо няма никакви предупредителни знаци за содомитското и другите подобни сексуални поведения?

 

Много по-вероятно е хомосексуалистът да извърши содомитски действия, отколкото да пропуши или да се пропие. Центровете за контрол на заболяванията ни дават доста мрачна статистика. Цифрите потвърждават мисълта на Джоузеф Костанцо: „Целостта и здравето на човешката природа биват обезсмисляни от нещастието и разстройствата, които следват, когато обществото й откаже истинския обект на любовта“ (6). Цената е висока дори само от гледна точка на физическите последствия.

 

– Мъжете, които правят секс с други мъже, са причина за 61% от всички новозаразени с ХИВ в Съединените щати през 2009 г. Те съставляват и почти половината (49%) от хората, живеещи с ХИВ през 2008 г. (по последните достъпни данни).


– Според данни на Центровете за контрол над заболяванията мъжете, които правят секс с други мъже са само 2% от мъжкото население на САЩ над 13 г., но в същото време са причина за повече от 50% от всички нови ХИВ-инфекции годишно от 2006 до 2009 г. През 2010 г. мъжете, които правят секс с други мъже, съставляват 61% от ХИВ-диагнозите.

 

Дали пък тези болести не са начинът, по който природата ни потупва по рамото, за да ни напомни, че въпросните действия са злоупотреба с телата ни? Не е ли добре, че благодарение на медицинската наука, днес знаем кои наши действия пораждат тези болести, така че да можем да променим поведението си? Изглежда сме схванали това послание по отношение на цигарите и алкохола, но все още не и по отношение на хомосексуалното поведение. Да поставиш детеродния си орган в нечий друг орган, предназначен за край на храносмилателната система, е опасно от хигиенна гледна точка. Заразно е. И за това нямат вина нито Едуард Кох, нито Роналд Рейгън. Просто така сме устроени. Така е устроен светът ни. Можем да се сърдим. Можем да опитваме да се бунтуваме срещу това. Но ще носим и последствията от поведението си – и когато това стане, както предвижда и Вьогелин – бихме обвинили някой друг. 

 

Източници:

pravoslavie.bg

Catholic World Report

Сп. Свет, бр. 5, 2015 >>>

 

Превод: Пламен Сивов

 

 

Бележки

 

* Ерик Херман Вилхелм Вьогелин – немски и американски политически философ, известен с критиката си срещу нацизма (бел. прев.)

 

1. Eric Voegelin, Science, Politics, and Gnosticism: Two Essays (Chicago: Henry Regnery, 1968)
2. Eric Voegelin, The New Science of Politics, Chapter VI: The End of Modernity, (Chicago, University of Chicago Press, 1952.)
3. Цитирано в Charles N. R. McCoy, The Structure of Political Thought:A Study in the History of Political Ideas (New York, McGraw-Hill book Company, 1963)
4. Пак там, стр. 47-48
5. Eric Voegelin, The New Science of Politics (Chicago: University of Chicago Press, 1952)
6. Joseph Costanzo, “Catholic Politeia,” Fordham Law Review, volume 21, issue 2

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

67 коментар/a

Интересна статия,интересни коментарии Но, на 11.11.2019 в 13:35
Трябва да сме наясно че ПЕДЕРАСТИЯТА е физиологично заболяване,следва да се лекува с пост,молитва и солиден кютек а всичко друго е от Лукаваго!
Helleborus на 12.11.2019 в 17:09
11.11.2019 в 10:51 Този път ще се съглася, само че не си съвсем прав за посредниците, така подкопаваш йерархията, която съществува в Царството. "Защото, казвам ви, отсега няма вече да Ме видите, докато не кажете: Благословен е, Който иде в Господнето име." Матей 23:39 Никой няма да види Христос, освен ако не приеме "Който иде в Господнето име." Поради тази причина апостолите изтупваха праха от нозете си от онези градове, които не ги приеха, което водеше до осъждение на онези хора.
ученикът на гносиса се занимава със себе си, не със света на 12.11.2019 в 19:55
Сам(о) имащият Бога без посредници може из себе си да генерира Дух. А Духът всякога е повече от всичко проявено, пронизвайки го отвън и отведнъж. И има гледна точка (не е задължително да е религиозна, но все пак виждайки с незатъмненото око на гносиса!), откъм която всякакви йерархии изглеждат равноценни. Бог гледа през нас самите, затова и ни люби като себе си, нищо че сме световни.
Вероятно не всички читатели на Гласове са педерасти, та тази тема да е толкова подробно застъпена на 13.11.2019 в 08:39
Може би целта е да бъдат убедени в непълноценността на народите извън православния свят?
Джугашвили на 13.11.2019 в 14:48
"Гностицизъм", в смисъла, в който е употребен в статията, има в предвид съзнателната подмяна на Закона, Природата, Дхармата, Божествения ред, със собствения произвол, последният, за да не изглежда като произвол, следва да се представи като обективен, т.е. като Закона. Тогава педалщината и другите подобни, не е грях/противозаконие/, а нормалност. Грубо казано(не с префърцунени термини), идеята е, че лайното е същото като меда и нашата воля е която ги прави различни. Това е развитие на идеите на постмодернизма, форма на богоборчество, отричаща изначална самоприсъщност на нещата. Идеята не е нова и е изказвана още от древните софисти. А настоящите, в обзетостта си от задния си проход, са готови да пожертват света само за да го запълнят и най- напред ще пожертват нормалните... Те няма да се спрат пред нищо в преследването на целта си и това всеки човек с някакъв житейски опит го е видял и разбрал, затова и не им се доверява, затова и трябва да е потискан със закони... Тъй че, май неизбежно идва времето да се хванем за калашниците, за да не позволим на лъжицата катран да развали кацата с мед...
Това е развитие на идеите на постмодернизма, форма на богоборчество, отричаща изначална самоприсъщност на нещата. на 15.11.2019 в 15:52
И какво представлява "изначалната самоприсъщност на нещата", освен класически метафизически конструкт, в който вярата в мистифицираната "първа същност" надделява над критиката на разума? Няма никаква изначална самоприсъщност на нещата извън изказването от определен изказващ се на възможно състояние на нещата. Прочетете си поне основните тези на Витгенщайн, тогава няма да има нужда да се връщаме в детската градина на философстването. Иначе с останалите Ви забележки съм съгласен напълно.
изначалната самоприсъщност на нещата на 16.11.2019 в 11:24
е онова, което прави дървото дърво и не го прави котка. И двете са такива каквито са не по наше решение и мнение. Т.е. въпросът е: съществуват ли те като такива вън от нашите мнения, възприятия и заключение или не. Ако не, нещата отиват към системите на йогачара, солипсизма и пр. Логическият позитивизъм, като позитивизъм, решава че въпросът е само в езика, щото непосредствено наличен е той. Не е ли това "метафизичен конструкт" също!?
не подценявам никого, но и не надценявам на 16.11.2019 в 16:38
Нали затова Ви посъветвах пак добре да си прочетете Витгенщайн. Има определен предел на логическия анализ, при който солипсизмът съвпада с чистия реализъм. Въпросният предел е трансценденталната гледна точка. А онова, което прави дървото - дърво, а камъка - камък, без да изпадаме в трансценденталната илюзия, че имената са неща, а не обратното, това е дедукцията на разсъдъка, приложена към конкретен опит, изхождащ от виртуални нагледи, а не от прости реални неща. Всеки опит да се мистифицира същност без изява, е празно бръщолевене и сляпо доверие в реализма на всякакви други, но не и на сериозни философи. Има вече сериозни публикации у нас за разликите между представа и идея във философски план, издирете ги и вижте там как са се справили авторите.
виртуални нагледи на 17.11.2019 в 22:32
Зациклянето в анализа на езика е най-малкото странно, ако не и налудно. Неспособността Неспособността да се прочете и разбере Хегеловата логика води до безнадеждно ровичкане във формалната логика, която просто е ... "мъртва глава на абстракцията". Тя работи с "фиксации" не съществуващи в действителност, прочее така работи и математиката, но с необходимата доза условност, последната е практична в изкуствения човешки свят. Може да се каже, че опитът на Витгенщайн да избяга от самозаблужденията на одействителновяването на мисловни построения е похвален, но доколко това му се отдава наистина!? Ненавлизането в онова "за което не може да се говори" не отменя съществуването му и още повече действието му, цялата реч и мисловност са именно негово проявление и опит да бъде някак онагледено... Пропозициите са мисловен продукт, но само те могат да бъдат щото-годе споделени, прякото виждане на света е несподелимо... Отклонихме се от темата, но всички пробутвани за реалности тези на визираните в статията, са не повече от мисловни конструкти, които се опитва да бъдат доказани, обявявайки и всичко останало за мисловен конструкт. Политическите и законодателни решения в подкрапа на това, разбира се, не се основават нито на философия, нито на логика, а частен интерес...
никакви фиксации не съществуват "в действителност" защото самата действителност е (нечия) фиксация на 18.11.2019 в 12:51
Пропозициите са мисловен продукт, казвате, но това не означава, че самата мисъл е субстанция, дори и във вида на субстанция-субект, както е считал Хегел. Самата мисъл не е нито хиперреална, нито даже реална извън определен контекст, казано по витгенщайновски - извън определено състояние на нещата, където тя целенасочено/нарочено присъства. Фиксациите, "съществуващи в действителност", са също, както фиксациите на математиката, възможно видими като условности, и даже чисти условности, съобразно критиката на разума, която се интересува не какво съществува в действителност, а как изобщо бива продуцирана действителност в нечия представа. Подразделянето на изкуствено и естествено е дело на логика и език, все пак. И нищо от т.нар. от реалистите "чиста действителност" не е на нивото на всеобщност на отношението, изследващо действителността на всички възможности, а не само възможността на "действителния (навярно природно детерминиран?) свят". В този смисъл единствената чиста форма на детерминация е логическата, а не фактическата, която на свой ред следва като сянка първата. А на свой ред първата изследва преди всичко термините, а не онова, което ги отменя (де-терминира) или си въобразява, че "със сигурност съществува" реалност извън тях. И да, съгласен съм, че "прякото виждане на света е несподелимо", както сте отбелязал, защото има чисти случаи, когато изобщо не става дума за консенсус. Но нали тъкмо поради това Витгенщайн провиденчески ни е заявил в последния си афоризъм на ЛФТ: "7. За онова, за което не трябва да се говори, за него трябва да се мълчи".
до 18.11.2019 в 12:51 на 18.11.2019 в 23:17
Отивате към чист "субективен идеализъм" и отричане на способността за познание. Спрямо какво може да бъде оценена "как изобщо бива продуцирана действителност в нечия представа"? Къде въобще има тук някаква "действителност"??? Какво общо може да има продуцираната представа у един с такава у друг? Какви закони на логиката? Ако нещото на едного е само "нещо на едного" какво е общото с "нещото" на другиго и въобще как може да има "общо"? Отричайки "референцията" на действителността, логическия позитивизъм предлага тази на езика и по-точно на граматиката и ситаксиса. Те общо ли са или не са, и не са ли "продуцирана действителност"? Окъде са сигурни, че не са? Езикът и синтаксисът са реални и обективни; действителността и реалността са реални и обективни, логически погледнато и двете твърдения са от един логически порядък, какво е новото на логическия позитивизъм!? Ако се откажем от способността за познание, как сме познали, че способността за познание е неспособност за познание? Разбирате ли, че в тоя ред на мисли трябва да се мълчи за всичко! Затова ли самият Витгенщайн във Философските си изследвания, накрая казва че собствените му пропозиции трябва да се схващат като безмислени и да се отхвърлят, за да се види действителността такава, каквато е. Но отново възниква въпросът как въобще може да бъде уверен да каже това? Разбирате ли накъде отвиват нещата!?
Затова ли самият Витгенщайн във Философските си изследвания, накрая казва че собствените му пропозиции трябва да се схващат като безмислени и да се отхвърлят, за да се види действителността такава, каквато е. на 19.11.2019 в 08:42
Това е казано, ала едва след края на логическия анализ - когато си "блъснал стълбата, след като си се изкачил по нея". Едва тогава ще видиш света правилно. Няма никакви изначални референции с нечия действителност, посредством която се предпоставя като твърдо идентичен едва ли не някакъв априорно съществуващ ред ("Няма априори верен ред"). Действителен е не светът, а актът на неговото осветяване в термините. В такъв смисъл обвиненията ви в "субективен идеализъм" са безсмислени - това е обвинение, предхождащо рефлексивната обработка, т.е. логическия анализ. Как разбрахте изобщо, че субективният идеализъм не съвпада с чистия реализъм, без да сте се изкачили до нивото на последното стъпало на стълбата (по Витгенщайн)? Просто повярвахте на здравото си натуралистично чувство. ("Има битие" - началото на всяка онтология, не отменя изначално нито субекта, нито идеалното.) И другото, още по-абсурдно обвинение, противоречащо на изначалната рефлексивна обработка: как така решихте, че предложеното обяснение е агностицизъм? - Не става никак ясно. Никой не се е отказвал от "способността за познание". Но изначалният въпрос при логическия анализ е: как работи самото познание, за да ни представи битието в логически изчистен (продуктивен) вид, а не какво е битието "само по себе си" - тъкмо за такъв въпрос следва да се мълчи, защото той наистина изпреварва ограничената ни способност да познаваме. И до такъв извод достига не само Витгенщайн, но преди него и Кант.
Какво общо може да има продуцираната представа у един с такава у друг? на 19.11.2019 в 08:57
Общото е самата логическа възможност за представянето на хоризонта на зрителното поле като опредметена общност, хоризонт на смисъла, многообразие в единството. И при това трябва да се има предвид най-важното: общото не е никакъв продукт на общност, а тъкмо обратното. Защото общност се удържа откъм идеята за общо, но през цяло. А без идеята за субект, вие няма как да се домогнете до цяло, което оцелостява общност, и не зависи фатално (субстанциално) от нея. Чудото не е в това, че изглежда да има множественост. Чудото е в това, как изобщо всичкото това множествено около мен ми принадлежи в единството на аперцепцията именно като "мой свят".
действителен е не светът на 19.11.2019 в 23:31
Няма никаква вяра. Ако светът не е действителен, тогава какво се осветява в термините!? Вие всъщност "а приорно" допускате действителността, иначе какво осветявате в термините? Общо се споменава не в смисъла на общност(социална), а в смисъла на всеобщо(логически). Кой е "осветяващ" и какво е отношението му към "осветяването в термините", ако са различни, то тогава се възпроизвежда, под друго име, субект и обект на класическата философия, а ако са едно, то тогава кой да каже, че има осветяване? Ако отречем всеобщото като "реализмово", то тогава отделностите са съвършено несводими една към друга, няма да има никаква логика, камо ли логически анализ. Дори нещо повече не може да се изрече "отделност", такава има само ако има "другост", но отделността е безотносителна... Фомалната логика е безмислена и безнадеждна и не издържа никаква сериозна критика... Няколко са известните имена в историята на мисълта, които са се догодили до това. Сигурно има и такива, които не знаем. Хегел го е изложил най-методично. Той всъщност преодолява субект/обект и няма друг път... За езика като явление следва да се каже, че той е производен на формалната логика, която е обичайна и ежедневна, затова той не особено пригоден за непосредствено предаване на всеобщото. Става в поезията, където е снет като такъв и въобще в изкуството, където знаковите системи са снети. Хегел се е справил в Науката логика(макар да е обвиняван от Маркс, че правил езикови фокуси в нея, няма такова нещо!) и някои други преди него също, макар и не толкова методично. Каквото и да говорим, нещата се свеждат до "теория на познанието" и колкото и Витгенщайн да твърди, че тя е "метафизичен конструкт" прави същото... Както е казал шопа: "Както и да се въртиш, гъзо все ше ти е отзад."
етимологията на термините е най-верният съюзник на философа, както е казал Хайдегер, защото препраща към пра-началото на биващото, а не към съществуващото на 20.11.2019 в 09:29
Има нещо изобщо, както съм казал, не означава, че има нещо "действително", както я разбирате Вие тая модалност. А действително е само онова, което бива издействано в акта на издействането си. Действително, при това положение, е издействаното осветяване на биващото в момента на осветяването, а не чисто и просто онова, което е било осветено, както имплицитно предпоставяте Вие. Онова, което е светът, е само възможно, доколкото е фиксация на нечие намерение за световност. Накратко, какво трябва да знаем от логиката на модалностите: актуално/реално е само актът на представяне на нещо изобщо; съдържанието на представеното е възможно, а чистата форма на неговото представяне - необходимо. Що се отнася до преодоляването на субект и обект: не само Хегел се е справил с това, Хайдегер също го е направил по своя си начин, при това без да игнорира екзистенциалната явимост на битието единствено в конотациите на конкретизиращо битие-разбиране. Нямам усещането, че "нещата се свеждат до теория на познанието", свеждането е до онтология, ала ограничеността ни от тук-битие ни прави зависими от познание/разбиране и в крайна сметка последната дума в нашия свят е на епистемологията - онова, което преди всичко е налице (т.е. битието, не като "действителност" обаче, а като чиста наличност изобщо), за нас е по-скоро нищо, доколкото неговата евентуална "предопределеност в себе си" никога не може да ни стане достъпна чрез онова, с което издействащо разполагаме - познанието за него.

Напиши коментар