"Много съм чел и чета за Френската революция. И виждам много паралели. В последно време препрочитам страниците, които Иполит Тен е посветил на първите седмици от Френската революция. Презрението на Макрон от повече от месец насам към думите на хора, които искат хляб, е съчетано с арогантност и високомерие, самодостатъчност и авторитаризъм, пропаганда и долни удари: това е рецептата, ако искаме да стигнем до кръв. Но когато бъде пролята първата кръв, вече нищо не може да я спре".

 

В новото си есе Sagesse (“Мъдрост”) френският философ Мишел Онфре се връща към римската Античност, където открива морал, който се противопоставя на днешния нихилизъм. Повод за “Фигаро” да направи интервю с философа по екзистенциални и полтически въпроси: живота, смъртта, смелостта, невъзможния дебат във Франция, Макрон, движението на “жълтите жилетки” и призрака на Френската революция.

 

 

- В първите страници на новата ви книга “Мъдрост”, до такава степен съживявате Помпей, че читателят се потапя в римската Античност. Откъде идва страстта ви към този период?

 

- От срещата ми с Люсиен Жерфаньон, когато пристигнах в университета в Каен. Той беше мой професор по философия и ме покори с един курс за Лукреций. Тогава посещавах курсове по римска история и антична археология, за да мога да навляза в този свят. Това беше преди четиридесет години…

 

- В книгата си противопоставяте теоретичната гръцка философия на практичната римска философия. Решително заставате на страната на Рим. Защо?

 

- Защото гръцкото родословие възтържествува с юдеохристиянството, което е свиреп идеализъм, защото смята за по-истинно това, което не съществува, едно обитавано небе, от това, което съществува. От кантианския идеализъм до хайдегеровата феноменология немската философия доминира във философския пейзаж. Тя роди деконструктивизма през структурализма, крайната форма на идеализма. 

 

Това родословие ражда професори които мислят за дисциплината само като кръвосмесително предаване на учениците, подчинени в институцията. Хипертехническият речник, който изключва непосветения, служи като знак за разпознаване на племето и същевременно позволява да се държат надалеч голтаците - към които се обръщам аз в Народния университет в Каен. 

 

Рим не се стреми да създава професори, т.е. софисти и оратори, диалектици и казуисти, а мъдри хора във всекидневния живот. Практическата мъдрост е римската цел, докато тази на гърците много често е философско изкуство заради самото изкуство.

 

- Превзет ли е интелектуалният дебат във Франция от наследниците на безплътната гръцка философия? Обяснява ли вкусът им към абстракция трудността на дебата?

 

- Не, това, което обяснява трудността на дебата е значението, което има Френската революция във френското интелектуално въображение. 1793-а, Терора, революционното правителство, едноименният трибунал и Робеспиер превърнаха гилотината в реторичен хоризонт на “културното левичарство”, ако използвам израза на Жан-Пиер Льо Гоф, което е обща участ на френската интелигенция - включително и “дясна”. 

 

- Противопоставяте смелия морал на гръко-римската цивилизация на патетичния морал на юдеохристиянската…

 

- В една глава предлагам философия на смеха и сълзите и констатирам, че в Рим плачат, разбира се, но не приплакват като Августин Блажени. Вижте “Изповеди”: Августин не спира да “хленчи”, както би казал старият ми учител Люсиен Жерфаньон. Същото нещо е и с майка му, която е истински фонтан…

 

Добродетелта на добродетелите при римляните е смелостта, тя те задължава да се изправиш, да се противопоставиш - следователно да не плачеш. При първите християни добродетелта на добродетелите е мъченичеството: но каква смелост има в това да умреш, ако вярваш, че след тази саможертва ще срещнеш отново своите мъртъвци и Бог за вечността? Ето защо християнството цени смъртта и плаче от радост при идеята за вечен живот в компанията на Бог.

 

- Не сте ли склонен да очерняте християнството? Не е ли нашата цивилизация създадена от велики неща?

 

- Не ме карайте да казвам обратното: разбира се, че е! Аз съм атеист, но християнски атеист, защото не мога да избегна да бъда чист продукт на юдеохристиянството, включително в моя атеизъм! Първата конкретна формулировка на атеизма идва от абат Меслие, в началото на ХVIII в., а следващия век първото най-разрушително философско обвинение срещу християнството идва от Ницше, който е бил син, внук на пастор и той самият е бил предопределен да стане такъв.

 

- Вие, който мразите коридата, възхвалявате гладиаторските боеве. Защо?

 

- Гладиаторството е познато само от историческите филми (пеплум) или от историческата живопис, която дава тласък на киното - имам предвид Жером, когото обожавам. А киното, както навсякъде другаде, успява да наложи фикцията вместо реалността. Пеплумът е християнско изкуство с лоши римляни, които преследват добрите християни, преди лошият легионер да намери пътя към Иисус, благодарение на красива и мила робиня, която го покръства в любовта. За тази цел римлянинът трябва да е кръвожаден, варварин. А какво по-добро за тази фикция от гладиаторството?

 

То се подчинява впрочем на много точни правила на играта, с арбитър: виждали ли сте някога арбитър във филмите? Никога. Гладиаторството, народен спорт, позволява на римляните да пресъздадат на сцената това, което им е най-скъпо: смелостта. Изходът не е непременно смърт. Що се отнася до коридата, тя превръща в спектакъл страданието на животното, което е незащитимо. 

 

Историята на гладиаторството е дълга и неговите правила са се променяли. В началото религиозен ритуал, после чист спектакъл, накрая то се превръща в спорт и е покварено от някои императори, които сами са били покварени - имам предвид Комод, син, уви, на Марк Аврелий. По време на империята гладиаторите са доброволци, професионалисти. Те невинаги умират, могат да спрат да се бият и да станат треньори. Освен това, което никога не се казва, е имало и жени гладиатори!

 

- Като че ли се идентифицирате с фигурата на гладиатора, с неговата смелост…

 

- Наистина смятам, че смелостта е добродетелта на всички добродетели и всеки, там, където е, трябва да я проявява. Философът също, той дори повече от другите, защото неговата професия е добродетелта. 

 

- Книгата ви прилича на практически учебник по мъдрост, в която се опитвате да отговорите на различни въпроси, които всеки си задава, за да живее по-добре. Предполагаме, че някои въпроси днес ви преследват повече от други, след като получихте инсулт: “Как да остарея?” или “Как да умра?”…

 

- Това е книга на споделяне и на предаване. Аз самият преживях много неща, траур и болести, възраст и преживявания, за да стигна до часа на споделяне на ползите от размисъла. След  “Упадък” (Décadence), която разказва за пукнатината в нашата цивилизация, получих много писма, в които ме питаха: “И сега какво правим?”. Искаше ми се да напиша тази книга, за да обясня как конкретно можем да живеем в подножието на вулкан, какъв морал е нужен, за да живеем и умрем изправени.

 

- Предвидихте сриването на Макрон. Бяхте ли изненадан обаче от движението на “жълтите жилетки”?

 

- От детството си в бедна среда знам, че мизерията, предизвикана от обедняването, е неразделна част от либералния капитализъм. Знаех също, че либералният завой на френската Социалистическа партия през 1983 г. и присъединяването й към пазара, с ускорението, причинено от маастрихтската държава през 1992 г., ще влоши нещата. Знаех, че е неизбежно този гняв да се прояви и от двадесет години насам пиша за това. Така че не бях изненадан от самото движение, а от формите, които прие този бунт.

 

- Народът, който се надигна, отдавна отсъства от медийните и политически екрани. Радвате ли се, че излезе от невидимостта?

 

- Напълно! Веднага написах в сайта на моята интернет телевизия колко съм близък с този народ, който в едно интервю за “Фигаро” нарекох old school (старата школа - бел. ред.), което ми навлече обидите на маастрихтската преса. 

 

Това, което най-много ме радва, е, че това движение проявява, във фотографския смисъл на думата, критичното състояние на нашето общество: вече виждаме как функционира придворната преса, независимо дали е частна или държавна - във всеки случай тя се субсидира от данъкоплатците - за да наложи закона на маастрихтската държава; виждаме колко журналисти, издателократи и много интелектуалци, “изследователи” или университетски преподаватели, също платени от държавата, са съпричастни с властта; виждаме как вътрешното министерство, Елисейският дворец, правителството, пиарите не се спират и пред най-недемократичното, следователно най-низкото средство, за да запушат устата на един гладен народ: обиди, презрение, дезинформация, атаки срещу личността, инструментализиране, следователно банализиране на антисемитизма, расизма, хомофобията, фашизма, побоища, осакатявания (ужасните снимки в интернет свидетелстват за това), полицейски задържания, следене и арест на Жюлиен Купа или Ерик Друе… 

 

Франция, родина на човешките права? Мисля, че Макрон навреди много на образа на Франция пред света за много кратко време.

 

- Трябва ли да преминем към по-пряка демокрация, за да излезем от тази криза?

 

- Това е тезата на книгата ми “Деколонизирането на провинциите” (Décoloniser les provinces): аз вярвам в анархистичния социализъм, който няма нищо общо с десния социализъм на маастрихтските социалисти и либерали или със социализма с бодлива тел, толкова скъп на робеспиеристите от всякакъв вид. Това е социализмът на Прудон, който поставя свободата над всичко и предполага анархистичен комунализъм, способен да сложи край на якобинството и парижкия централизъм. 

 

Подобна организация е самоуправляваща се, тя тръгва от основата, установява пряка демокрация с избрани представители, които могат да бъдат отхвърлени. Тя отрича насилието и всичко, което задушава свободата. При нея държавата не е инструмент за якобинска принуда, а жирондистка гаранция за истински децентрализирано функциониране на демокрацията - това е “Теорията на собствеността” на Прудон. 

 

Тази политическа опция никога не е триумфирала в историята, защото винаги е имала срещу себе си яростни десни и леви свободоубийци. И днес те са тук, тилови герои.

 

- Често сте изобличавали тоталитарното измерение на Френската революция. Не ви ли тревожи насилието на някои “жълти жилетки”?

 

- Да, разбира се. Много съм чел и чета за Френската революция. И виждам много паралели. В последно време препрочитам страниците, които Иполит Тен е посветил на първите седмици от Френската революция. Презрението на Макрон от повече от месец насам към думите на хора, които искат хляб, е съчетано с арогантност и високомерие, самодостатъчност и авторитаризъм, пропаганда и долни удари: това е рецептата, ако искаме да стигнем до кръв. Но когато бъде пролята първата кръв, вече нищо не може да я спре.

 

Превод от френски: Галя Дачкова 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

20 години НЗОК

20 години НЗОК

НЗОК – начало, изграждане, институционализиране, стартиране на дейност...

16 коментар/a

Петър на 11.02.2019 в 17:22
Големи глупости за Християнството. Авторът поставя под съмнение смелостта на мъченика, който се изправя срещу езическите императори-идолопоклонници, понякога и на същата тази арена, на която загиват гладиаторите, но пропуска да спомене, че в повечето култури и езичниците вярват в задгробния живот.

Напиши коментар