"Ситуациите без избор са зверски ситуации. Те са работа на тоя с рогата. Той те оставя без избор. По това е познаваем, а не, че има рога и опашка, но по това, че не ти дава възможност да избереш, а освен това е и клеветник. Как се справя човек с такива неща? Изключително трудно. Ако си заставен в такава ситуация, може да се свършиш. Спасението е в детството, в наивността… Децата винаги прецакват злото. Не знам как го правят. Има едно стихотворение на Иван Теофилов „За стоицизма на децата“… Трябва да бъдем стоици като децата, по много наивен начин да го изиграем, през игра да провалим възможността да останем без избор", казва режисьорът и писател Крум Филипов в интервю за "Капана".

Снимка: Георги Вачев

 

 

Новата книга на режисьора и писател Крум Филипов „Синът на авиатора“ вече тръгна към своите читатели. За романа вече има редица добри и немалко възторжени отзиви, появиха се сравнения с Радичковия стил на писане. Без съмнение „Синът на авиатора“ е един доста различен роман.

 

„Романът е впечатляващ художествен артефакт. С оригиналния си и неподражаем стил Крум Филипов създава завладяващ свят, обживян от плътни и поетични образи, населяващи териториите на магическата реалност. „Синът на авиатора“ е необичайно и ярко явление, което задава нова посока в съвременната българска литература.“ Това казва за книгата Милко Лазаров - кинорежисьор (режисьор и съсценарист на филма „Ага“, спечелил редица награди, закрил кинофестивала „Берлинале“ - 2018 година).

 

С Крум Филипов разговаряме малко преди премиерата на „Синът на авиатора“ в Пловдив.

 

- Изглежда много държиш на това общуването да бъде достоверно и изповедно, затова ли и романът се е получил по този начин – автентичен в смисъл на неподправен, изповеден, същински?

 

- Във времената, в които живеем, в които неусетно ни се издърпва черджето на човещината, и то без да разберем какво се случва всъщност, най-важно е да опитаме да съхраним разговора. Романът се казва „Синът на авиатора“ защото вътре в историите…, човек като стигне до тая част ще разбере, че синът на авиатора е всъщност Светия дух. Но е много претенциозно да се казва така книгата. Но духа не е нещо невидимо. Хората го изобразяват като гълъб. Тоест, когато аз и ти говорим между нас въздухът е гълъб. Това е основният, най-важният жалон на тоя роман. Да отбележи, че между теб и мен има нещо трето, което е изключително важно, най-важното. Романът се опитва да даде видимост на това.

 

- Има мнения, че книгата е много различна от повечето романи у нас, че може да се чете и като сценарий и е въздействащ като филмова лента.

 

- Различен е, защото аз съм различен. Хубав, лош, това си ти. Хубаво е всеки да върви в дирята си, а не все да се състезаваме и да си подражаваме. Слава Богу, имах възможност да общувам с Юлия Огнянова. Тя казваше: „Това е твоята бутилка, може да не е много голяма, но гледай да я напълниш до горе“. Това е моята бутилка и това, че ти си изпълнил формата е условие за цялостност. Романът е цялостен, защото е центриран в сина ми Калоян. Имах много тежки моменти по време на писането. От година и половина съм без работа и писането беше в кризисни битови условия. Понякога ми се струваше, че това което върша е безсмислено. Божана Апостолова ме подкрепяше много силно с упреци, с шутове, които те изстрелват. Трима приятели са ми как да кажа… съидейници в романа. Много е важно да ги спомена – Милко Лазаров, Атанас Къркаличев и Димитър Сарджев. Те ме вдигаха, когато падах. Милко ми каза нещо много важно тогава. Споделям му веднъж така: „Не върви, не става, зацикли, не мога да му намеря хода, линията“, той ми каза: „Мисли само за Калоян, само за него. Ще дойде един ден, той ще седне на една пейка, ще чете книгата,  теб няма да те има и ще разбере какъв баща е имал“. Така е написан романа. Може би затова е толкова концентриран и затова засега отзивите са добри.
 

 

- „Питал съм се много пъти дали има нещо по-голямо от смъртта и по-голямо от живота. Повече от живота са миговете, когато му се радваме, на самия живот, а по-голям от смъртта е ужасът да си без избор…“. А когато си бил в ситуации без избор, кое те е измъквало от тях?

 

- Това е моята гледна точка. Обаче има и други. Този въпрос ми е любим. Когато снимах филма за Кольо Карамфилов, ето какво той каза: „Небето е по-голямо от живота и земята е по-голяма от смъртта. Те са две диаметрални неща – едното ни прибира, другото ни отглежда. Ние зависим от небето, но се прибираме в земята. Раждането на едно дете побеждава всичко. Когато едно дете се роди, смъртта се обезсмисля“.

 

Ситуациите без избор са зверски ситуации. Те са работа на тоя с рогата. Той те оставя без избор. По това е познаваем, а не, че има рога и опашка, но по това, че не ти дава възможност да избереш, а освен това е и клеветник. Как се справя човек с такива неща? Изключително трудно. Ако си заставен в такава ситуация, може да се свършиш. Спасението е в детството, в наивността… Децата винаги прецакват злото. Не знам как го правят. Има едно стихотворение на Иван Теофилов „За стоицизма на децата“… Трябва да бъдем стоици като децата, по много наивен начин да го изиграем, през игра да провалим възможността да останем без избор. Всички са дечковци, децата им стърчат отвсякъде, от ушите им излизат. И не е вярно, че възмездието идва някъде, далече, отвъд. Всичко е тук, всичко се сгромолясва с огромна сила и обич към нас.

 

- В книгата сме и в Пловдив, и в Смолян, малко и в Асеновград, в Прага, в Берлин…

 

- Това са моите дестинации. Това е метафизичната география на душата ми. Аз съм от Смолян, родопчанин съм изцяло, до мозъка на костите си. Живях до две реки - Черна и Бяла, детето ми израсна до Марица. Тези места са географски проекции на душата ми. Така се определям аз в тия пространства, които са духовни пространства.

 

- Как приемаш това сравнение с Радичков, което се появи сред отзивите за романа?

 

- А, не. Той е светлинни години пред мен. Сигурно някой лъч ще се спусне на края на живота ми и може би ще достигна до него. Но за сравнение и дума да не става. Радичков е гений, аз съм случаен човек в литературата. Което всъщност е добре. Но аз съм захранен от него. Гьоте казва: „Великото възпитава“. Аз съм възпитан във великото. Работил съм по негови текстове, влизал съм в дълбочините на това, което Радичков съобщава и ни приобщава към него. Аз съм отъркан в неговия гений. Голяма част от моя текст е провокиран от неговото творчество и усещане за човещина.

 

- Каза, че е бил кризисен периодът, в който си писал книгата. Кога реши да я завършиш и я видя готова?

 

- Четири пъти слагах край на книгата. На 4-ия път краят дойде с едно изречение: „Учуден човек – жив ангел“. Като се появи, тогава разбрах, че няма какво да напиша повече. Това изречение е отнесено към прототипа на баща ми, това е баща ми. Да седи и да се чуди какъв калпав син е имал.

 

- А началото си избрал да започне именно с надпис от паметна плоча, който гласи:

„Селяни, граждани,
обичайте се,
помагайте си един на друг,
че ще мрете!“
Апостол Кънев, 1915

 

- Тази история е свързана с моя много голям приятел Кънчо Кънев, има го и него в романа. Много странен човек, косовете прелитат през краката му, все едно, че е дърво, не се страхуват от него. Бяхме на Кукленския манастир, той нещо тръгна из храсталаците да се разхожда и из шумата изрови този паметник, който още е там. Много некадърно направен, но очевидно е от някой дарител на манастира, отдавна е забравен. Когато прочетох какво пише, се удивих. Това са най-важните неща в живота на човека, в изкуството, това е най-дълбоката гама в изкуството – не забравяй, че си смъртен и в това кратко време, в което имаш да живееш гледай да направиш нещо добро, а не да профучаваш през човека, като влак да минаваш през него. Звучи малко заплашително, да. Като „Внимавайте!“, но така се казва и в църквата като се чете Евангелието: „Да внимаваме“… Това е ключът към всяко изкуство – да внимаваш в картинката.

 

 

Линк към книгата „Синът на авиатора“ с откъс от нея.

 

Линк към филма на Крум Филипов за Кольо Карамфилов.

 

 

Източник: kapana.bg

 

 

Още от категорията

2 коментар/a

Моника на 15.11.2018 в 15:09
Искам да напиша нещо много, много голямо за книгата “Синът на авиатора” и за автора на тази книга Крум Филипов. Толкова много съм преизпълнена от впечатления и чуства, че усещам това голямо няма да мога да го изкажа тук. Няма да мога да го събера. Затова ще опитам само с една дума и нека тя е: ВЕЛИКОЛЕПЕН роман и още една трябва да добавя: ЗАВЛАДЯВАЩ стил и още една последна: ПРЕКРАСЕН език! Дано съм успяла да поднеса моите впечатления в тези три кратки определения. А най-добре за всички вас ще бъде ако я сами прочетете.
Любен на 17.11.2018 в 10:58
Не е преувеличено да се каже, че романът е явление. Досега няма нещо подобно в България- поетичен роман, роман- сценарий, роман- изповед. Езикът му е приказка, толкова мек и топъл, като пролетен полъх. Образността е уникална- има летящи хора като у Шагал, има И корабът пътува като Фелини, има българската песенна традиция на родопската песен. Не може да се сравнява, защото е уникален. Браво ,Круме !

Напиши коментар