Последният му филм граничи със съвършенството.

 

Антонио Бандерас в “Болка и слава”

 

Дълго време се съпротивлявах на филмите на Алмодовар. Твърде много крещящи цветове, твърде много истерия, твърде много секс - въпреки че добре знам, че еротичният и особено хомосексуалният показ след 40-годишната франскистка диктатура, бяха преди всичко утвърждаване на преоткритата свобода: американците, които не ги гледаха толкова внимателно, редовно поставяха филмите му в категорията Х, забранена за лица под 18 години.

 

Но съм гледал доста негови филми все пак: там различих обещание, което никога не се конкретизираше напълно, но го правеше безкрайно по-велик от големите холивудски машини, от една страна, и от френските претенциозни филми, от друга.

 

И твърде много препратки също - Бунюел, Годар, Джон Уотърс, Виторио де Сика, Казан, Хичкок, редом с други. 

 

Така че тръгнах да гледам “Болка и слава” (ето, казах си, едно заглавие, което почти е изкопирано от Висконти…), тътрейки крака.

 

Пенелопе Крус

 

Е, добре, Алмодовар се е пречистил. От секса са останали спомените, избягалите, понякога враждебно настроени приятели. От детството Алмодовар е запазил най-важното: лицето на Пенелопе Крус, връщайки се назад във времето, това на Хулиета Серано в настоящето. Първите вълнения, тялото на зидаря, когото малкото момче учи на четмо и писмо.

 

От киното на другите не е останало нищо. 

 

А от избягалата младост е останала старостта и увереността в смъртта. Сякаш всички предишни филми са били само чернови. Опити. А този е шедьовърът.

 

Има автори, в литературата или киното, които започват с голяма творба, а след това не създават нищо, имайки чувството, че са казали всичко (“Парагаф 22”, “Сърцето е самотен ловец” или “Нощта на ловеца”). Но Алмодовар никога не е претендирал, че прави окончателната творба. “Болка и слава” не е далеч от съвършенството: човек излиза от него, питайки се дали режисьорът не е почувствал смъртта, за да флиртува толкова отблизо с тоталния филм. 

 

Алмодовар винаги е имал отлични актьори. Този път  Антонио Бандерас, Пенелопе Крус и Сесилия Рот са изумителни. Те не играят - те са от другата страна на огледалото, там, където актьорът е героя, а героят е двойник на автора. Кан присъди “Палма” на Бандерас - най-малкото, което журито можеше да направи. Той е на висотата на Бърт Ланкастър в “Семеен портрет в интериор”. 

 

 

Напуснах залата в състояние на катарзис. 

 

Това вероятно се дължи на възрастта: моите ученици, чието минало се връща в паметта им най-много до миналата седмица, със сигурност няма да оценят филма на Алмодовар като мен. Но този застаряващ режисьор, който се чувства стерилизиран, неспособен на още една крачка или ред, разкъсван от съзнанието, че не е казал всичко или не го е изразил добре, ми говореше - на мен, неспособен да напиша друга книга за публикуване, притиснат от пенсионирането след година, отбелязвайки неуспеха на всички битки, които съм водил, неспособен да се остави на изкуствения рай, в който героят във филма се потопява, отчайващо прозорлив за малкото, което съм в света на глупостта и самодоволството. 

 

Ако се чувствате донякъде в дисхармония със собствената си история, “Болка и слава” е създаден за вас - дори и вие, като мен, да сте изпитали само болката.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

Още от категорията

Ние и аз

Ние и аз

Ние се скъсваме да се противопоставяме един на друг, партийно и извънп...
Търсачи на...ниша

Търсачи на...ниша

Замисляли ли сте за за приятелите си – кои са, какви са, откога са...П...

Напиши коментар