На 23 януари в Рязан почина Алла Льовушкина - най-възрастният практикуващ хирург в Русия. Отиде си на 92 години, от които 67 бяха посветени на спасяването на хора. През 2014 г. тя е отличена с лекарската награда „Призвание“ за „Вярност към професията“. В памет на Алла Льовушкина ТАСС публикува размислите й за Бога, Сталин и любовта към професията.


Алла Илинична Льовушкина е над операционната маса цели 67 години; Снимки: ТАСС

 

Преди две години имахме шанса да поговорим с Алла Илинична за работата и живота й. Тогава тя все още продължаваше да оперира. Публикуваме този текст почти без изменения – в сегашно време.

 

„Наскоро ми разказваха за някаква изложба с фотографии на известни хора от Рязан. И моят портрет бил там, редом с Циолковски и Есенин. Най-после мога спокойно да издъхна!“

 

Алла Илинична израства в Рязан, учи в Москва, но се връща в родния си град. Та е хирург-проктолог*. Отдавна е изпуснала бройката на всички операции през живота си. И досега работи. „Днес страшно се изморих. Задържах се в поликлиниката от 9.30 до 11.00 ч., разказва тя. „При мен идват хора както по работа, така и без работа, само защото ми чули името и държат да ги прегледам. А в болницата ме чака операция...“

 

На работа Алла Илинична ходи с такси. „Мисля, че съм го заслужила на 91 години“. Навремето била заклет пешеходец, обиколила е половината страна с раница на гръб. Често раницата тежала повече от самата нея: не по-малко от 55-56 кг. Толкова е крехка, че нейни приятели два пъти й чупили ребрата със силните си прегръдки. Висока е малко над метър и половина. Така че по време на операции й се налага да стъпва на специална поставка, която колегите й наричат „карета“. „Нали виждате как ходя?“, пита Алла Илинична, която действително пристъпва трудно. „А ръцете ми са в изправност. Както и главата“.

 

 

За приемния изпит и Лермонтов

 

Пиша много неграмотно. Като ученичка пращах писма на мама, която беше педагог. Връщам се вкъщи и що да видя – писмата стоят на масата, а грешките – подчертани с червен молив. Като че ли съм писала диктовка. В началото се възмущавах, но после ми беше смешно.

 

На приемния изпит ме спаси Лермонтов. От малка го обичах и бях чела много за него, а той взе, че се падна. Получи се страхотно съчинение! Казаха ми: „Пишете с много грешки, но съдържанието е толкова хубаво, че се принудихме да ви пишем четворка“.

 

Така постъпих във 2-ри Московски медицински институт „Сталин“.

 

 

За студентските години и соевите пирожки

 

В студентските години беше голям глад, но с годините животът се подобри. Спомням си като се появиха соевите пирожки. Струваха по 40 копейки – колкото едно билетче. А стипендията беше 118 рубли. Купуваш пирожка, лапаш я и после пътуваш гратис. Хващаха ни, караха ни се: „Няма ли да се наядете най-после с тия пирожки?“. Но разбираха, че сме гладни. И ни пускаха.

 

За "кръщението в хирургията"

 

На последния изпит ми писаха „тройка“ по хирургия. Въпреки, че я изучавах от трети курс, а в шести вече оперирах. Цял живот съм била фантазьорка. Като постъпих в медицинския институт, исках да работя с прокажени. Тогава в Подмосковието имаше лепра. Бях чела за това в книгите. Но щом пробвах хирургията и помирисах, както се казва, кръв – вече не помислих за друго.

 

В курса по обща хирургия ни преподаваше знаменитият Борис Петровский, който по-късно стана министър на здравеопазването в СССР. Всички ние, разбира се, искахме да работим с него. Стоя аз – една такава мъничка, макар и на токчета, но тогава още не се носеха високи токове. С хирургическа шапка на главата, изпод която не се подаваше и косъм, и с халат с навити ръкави. Той огледа цялата група и ме посочи: „Вие ще ми асистирате“. По време на операцията ми пръсна кръв на лицето. А той ми каза: „Считайте, че съм ви кръстил в хирургията“.

 

След много години той дойде на посещение в рязанската болница. Погледна ме и ми рече: „Значи бях прав, като казвах, че ще станеш хирург“. Направо онемях! А после си дадох сметка, че ние бяхме първите му студенти. А първите винаги се помнят.

 

 

За „гъските“ в Тува и рязанските вълци

 

След завършването на института с моята приятелка Оля заминахме за Тува. Бяхме големи глупачки. Баща й работеше в медицинския институт и ни предлагаше да останем в катедрата по патофизиология. Но ние „не“, ще ставаме хирурзи! А той ни вика: „Гъски! Вървете, като толкова искате!“. Бяхме на по 24 години. Олга искаше в Алтай, аз – в Далечния Изток. Двете с нея отидохме до картата и гледаме – Тува: на половин път между едното и другото.

 

След няколко години се върнах в Рязан. Работех в санитарната авиация, много летях. Веднъж гледам, че пилотът кръжи дълго и не смее да се приземи. Вика ми: „Долу има вълци“. „И какво от това“, отвръщам. Вълците, според мен, са много приятни животни. Винаги ми е било жал като ги избиват за нищо.

 

По онова време вече работех като специализант в областта на щитовидната жлеза, а не след дълго отидох в проктологията.

 

Тогава никой не се занимаваше с проктология в Рязанска област, не умееха да лекуват елементарни неща. Един ден се появи обява за курсове по проктология. И аз се записах.

 

 

За Сталин и вярата

 

Мама беше от много вярващо семейство, кръсти ме още като дете. Но никой не ни е възпитавал във вярата. Обърнах се към Бог, чак когато наближих 60-те. Майка ми започна да ме води на църква.

 

Като деца ни възпитаваха в съветски дух. Когато ни приемаха за чавдарчета (октябрята, бел. ред.), ни закачваха значка. Есен е, а аз вървя с разкопчано палто. Мама ми вика: „Загърни се, студено е!“. Но аз много исках да ми се вижда значката.

 

Сталин много го обичахме. Като умря, вкъщи се появи негов портрет. Въпреки че дядо ми беше съден. За глупост, разказал някакъв виц. Но независимо от това той никога не псуваше Сталин. Казваше: „Той е вожд. Истински“.

 

Станах комсомолка, но отказах да вляза в партията. Беше по времето на Брежнев. Това вече не беше сталинската партия. Предупредиха ме, че при това положение не мога да стана завеждащ на отделението. Но така или иначе после ме направиха.

 

И досега, като видя портрет на Сталин във вестника, не го изхвърлям. Запазвам го.

 

За първите стъпки и 12-те котки

 

Като съвсем малка имахме куче – Нелка. Аз пълзях до нея, хващах я за шията и тя се надигаше... Така постепенно се научих да ходя. Така че първите си крачки направих не с хора, а с куче. Нищо чудно, че обичам животните. Вкъщи имам 12 котки. А на прозореца си държа хранилка за птици.

 

За медицината и технологиите

 

През последните години медицината, разбира се, се усъвършенства. Появиха се технологии и изследвания, за които ние можехме само да мечтаем. Но забелязвам, че все по-често се връщат към старите методи.

 

Така и не се научих да ползвам компютър. Пък и няма за кога. Виж, книгата е друго нещо: Можеш да я хванеш в ръце, да я помиришеш... По-рано преди всяка операция разгръщах анатомичния атлас. Не за да се готвя, ами само така, да го погледам.

 

За пациентите и работата

 

Имахме един доктор, който отиваше до някой умиращ пациент и му говореше: „Много си добре! Скоро ще се изправиш на крака!“. И болният засияваше, усмихваше се и след ден-два издъхваше. На пациентите трябва да се повдига духа. Макар че сега препоръчват всичко да им се казва „право куме в очи“.

 

Взимах пациенти, които колегите смятаха за неоперабилни. Една от тези пациентки сега има две деца.

 

Трябва да обичаш работата си. И да обичаш хората. Макар че винаги съм предпочитала животните. Но болните си обичам. Всичките.

 

 

Източник: tass.ru

 

Превод: "Гласове"

 

-------

 

* Колоректалната хирургия е област в медицината, занимаваща се с нарушения на ректума, ануса и дебелото черво. Полето е известно още като проктология, но този термин сега се използва рядко в медицината.

 

 

 

 

 

Още от категорията

12 коментар/a

gter на 24.01.2020 в 20:45
Това е много често срещано - съвременници на Сталин го обичат, явно има за какво. А такива, които го хулят с омраза са чували за него само от вестници и тв.
observer на 24.01.2020 в 21:14
Много приятно за четене. Пък за Сталин, Ю. Трифонов има такава сцена, погребението на Сталин, комуналка в Москва, в стаичката си една бабичка, бивша баронеса, плаче и сама не знае защо. Не сме го преживяли. Кой знае, може пък абсолютната власт да превръща възрастните в деца?
Данко на 24.01.2020 в 22:09
Сталин им наложи такъв терор че всички руснаци получиха стокхолмски синдром и още го обичат.
Tschuntscho на 24.01.2020 в 22:37
Пич, много злоба си набрал в себе си. Обичай хората, за да обичаш и себе си. С омраза не се живее. И пиши културно, българският е красив език...
Данко на 24.01.2020 в 22:09 на 25.01.2020 в 08:51
Сигур (в духа на казаното) затуй си един от отявлените фенове на американската демокрация днес.
Да се знае на 25.01.2020 в 11:17
И в България има практикуващ хирург на 85г. Проф.Иван Ценев. Да е жив и здрав.
Има в психиатрията такова отклонение, когато жертвите започват да обичат мъчителите си. Има си и медицински термин - не се сещам как се наричаше. на 25.01.2020 в 13:48
Но наистина - да превърнеш цял народ от 180 милиона в извратени психически - това е постижение и трябва да му се признае на Сталин. Между другото руснаците продължават да са болен народ.
gter на 25.01.2020 в 14:57
До......." Има в психиатрията такова отклонение, когато жертвите започват ...25.01.2020 в 13:48 " .................Руснаците са болен народ, а ние сме загубен и прост народ ! ...... Найс, а ? ....... И за това не е виновен Сталин ! Не за първи път срещам все още живи негови съвременници, които съвсем не мислят това за него, което ти казваш. При Сталин думата корупция просто не е съществувала.
При Сталин корупция естествено е съществувала, но не в тези мащаби на 25.01.2020 в 15:31
А при Путин разцъфтя. И у нас разцъфтя, но в по-малки мащаби, според размерите ни. Което не означава, че животът на хората при Сталин е бил по-добър. Да си правиш сметка какво говориш в общата кухня на комуналката, та да не те чуе съседката, да напише донос и после вие в лагер, а тя да вземе и вашата стая. Когато се наложи, да се отречеш от близките си, да промениш дори мислите си, за да оцелееш. Доста по-различно от това да спориш в интернет, защитавайки какви ли не политически тези, да критикуваш свободно властта например, без страх от възмездие.
gter на 25.01.2020 в 15:53
Да, сега методите са по фини, но са в същата посока. Засега социализмът е най-доброто, което е успяло да постигне човечеството като социално-обществен строй. Защо се разпадна тогава ще попитат с блясък в очите неолибералите - ами просто е....... "лошите" победиха с малко помощ и отвътре. Все още живеем върху всичко, което е направено тогава в тази страна, но и това си има лимит.
комунизм и социализм на 26.01.2020 в 16:55
Докато социализмът беше формален вид държавна администрация на СССР, комунизмът беше управляващата идеология. Проектът на социалистическата държава първоначално беше утопичен и популистки.
скука на 29.01.2020 в 16:02
Наистина е изумитлно,,че свременниците са обичали Сталин,дори днешните руснаци го обичат много. Цял един народ не можеш да излъжеш.

Напиши коментар