"Вижте какъв е този прехвален благополучен западен живот днес. Разрушава се основата на семейството, систематически и ужасно. Държавното беззаконие, под предлога за установяване на европейски ценности, добива всеобхватен и страховит мащаб. Демагогията, че се нарушават правата на човека, а Русия е агресорът, се съпровожда от безскрупулни, разрушителни действия към нас, а също и към славянските народи от балканските земи. За нас тази илюзия отдавна вече не съществува. Обичаме да ходим в Европа. Там има чудни светини, съхранени въпреки заобикалящата ги апостасия [отстъпление от Истината]. Насаждат ни се чужди ценности, които не са никакви ценности - толерантността, като неустойчивост в нравствения избор, като липса на нравствена оценка. Разбирането за грях, за светиня, се изпъждат от общественото съзнание от тези сили, които искат да установят нов порядък в света, а в Русия. А по отношение на тези декларации за свободна еднополова любов. Св. ап. Павел казва: „за онова, което нечестивците скришом вършат, срамно е и да се говори” [Еф. 5:12]. А вече дори не е скришом, а явно. За това не само е срамно да се говори или гледа, а няма нужда от коментар. От гледна точка на православния християнин това е осъществяване тайната на беззаконието, която се налага. Тя е очевидна и зловонна, по всичките си външни и явни проявления. Просто погледнете на снимките и видео материалите от гей парадите. Ако у човека е останала елементарна човечност и естетическо чувство, и човешка самоидентификация - мъжка или женска, то това ще предизвиква у него само състрадание като към душевно повредени хора, без съмнение, душевно болни. Затова не е и дискусионна тема дори. Това е един от признаците на последните времена, без съмнение. Когато беззаконието се легитимира не просто като нещо нормално, а като доминиращо. В това ще се прояви основното свойство на антихриста. Това е прелест, съблазън, когато доброто се нарича зло, а злото добро. Тези опити загатват на човечеството какво предстои. Засега има съпротива, но когато се изпълнят времената и настъпи краят на историята, прелъстяването ще бъде почти всеобщо." Това казва о. Лука (Степанов), игумен на руския Спасо-Преображенски Пронски манастир в интервю за предаването "Гласове" с Явор Дачков по БСТВ.

 

О. Лука Степанов е игумен на Пронския Спасопреображенски  манастир в Русия. Той е ръководител на катедрата по богословие в Рязанския държавен университет. Кандидат е на историческите науки. Отец Лука е роден през 1966г. в Москва. Преди да стане монах е завършил театралната академия ГИТИЗ в Москва, където след това е преподавал актьорско майсторство и сценична реч. В неговия дипломен спектакъл е участвал известният днес режисьор Андрей Звягинцев. Записахме разговора с него преди месец, когато о. Лука бе в България за участие в Свето-Йоановите четения. Темата на неговия доклад бе: "Св. Теофан Затворник и заплахата от Запада". В интервюто, което ще видите говорим и по тази тема, както и за Путин, православието, отношенията със Запада днес, знаците на времето и духовния път на Русия. 

 

 

– Отец Лука, добре дошли в нашето предаване.

 

– Здравейте.

 

– Вие бяхте тук на Свето-Йоановите четения и четохте доклад за св. Теофан Затворник и заплахата от Запада. Първо, два въпроса. Кой е св. Теофан Затворник, за широката публика може би трябва да се кажат няколко думи. Но и защо Западът да е заплаха? Обикновено в медиите се чува, че Русия е основната заплаха.

 

– Св. Теофан е моят любим светец. Затова преди да го представя като знаменита личност и велик светец, ще представя личното ми отношение към него. Когато се кръстих, а това стана късно, бях на 22 г., вече студент в Театралния институт, попаднах на книгата му: „Мисли за всеки ден от годината”. Кратко и много живо разяснение на евангелския текст за деня, по половин страница. През същата година, отбелязваща едно хилядолетие от покръстването на Русия, се състоя и канонизацията на някои светци, отдавна достойни. Църквата очакваше тази възможност. Сред тях беше и св. Теофан. Неговата икона беше напечатана в списанието на Московската патриаршия, мисля в календара. Бях така запленен от нея, така ме вдъхнови, че я изрязах от календара и я залепих на дъсчица, която сам издялах. Преди това не съм проявявал склонност към такова творчество. Оттогава изпитвам към св. Теофан особена любов. Случи се и така, че когато станах монах, бях ръкоположен да служа до неговите мощи. Това е за Теофан Затворник и мен. Затова изборът ми да разкажа за него и неговите размисли, не е случаен.

 

– Защо е Затворник?

 

- У св. Теофан се съвместяват два вида святост. Преди всичко като светец-просветител, той е един от най-образованите хора за времето си. Оставил е огромно литературно наследство. Авторски текстове, преводи от различни езици, предимно от гръцки, на светите отци. Това е сборникът „Добротолюбие”. Изложението му на православното нравствено учение в книгата „Очертание на християнското нравоучение“. Неговата екзегетика, преди всичко тълкуванието на Посланията на ап. Павел, и неизброимо количество писма. Като затворник, той получава 30–40 писма на ден и отговаря на всички.

 

– Това са били лични писма?

 

– Да, лични писма, предимно от хора, търсещи духовно наставление. Между тях има епископи, игумени на големи манастири, сред които Атон, Валаам. Има и частни лица, представители на властта и т.н. Към него се обръщат стари и млади, големи и малки. Така той съвместява подвига на личната светост с просветителството. До затвора той заема много отговорни постове. Седем години е сътрудник на Руската духовна мисия в Ерусалим, една година в Константинопол, после три години в катедрата в Тамбов, голяма катедра. А после три години в друга голяма катедра – Владимирската. След това, по благословение на Светия синод, шест години е настоятел на Вишенската пустиня в Тамбовската епархия. Накрая, през 1872 г., окончателно затваря дверите на килията си за себе си и за посетители.

 

– Това е самоволен затворник, а не е бил изпратен в затвора.

 

– Да, точно така. Преди няколко години беше заснет един хубав филм за Теофан Затворник. В него паралелно се проследява съдбата на затворници, осъдени на 5–10 години. Той доброволно избира за себе си пожизнен затвор. Но затвор изпълнен с голямо съдържание - служение на Църквата, преводи, писателство. Така в него се съвместяват два велики пътя на светостта: просветителски и преподобнически. Един от най-големите подвизи за монаха са пълно уединение от света, непрестанна молитва, всекидневно извършване на Литургия, пребиваване във велико трезвение. Това е светоотеческият опит, който той предава чрез своите преводи и лично свидетелство. Самият той познава всички нива, висоти и глъбини на Иисусовата молитва. Тоест, той е един велик духовен деятел.

 

– Защо той е виждал Запада като заплаха за Русия? Не е ли това част от някаква руска параноя, както смятат много западни хора днес?

 

– Зависи какво трябва да опазим. Това не е въпрос, възникнал вчера и даже през ХIХ век в Русия. Нашият св. Александър Невски, чийто събор украсява София – имах щастието да се поклоня на мощите на благоверния княз – още по негово време стои изборът за съюзник между двете армии, двете сили: западната и източната. Нашествието на монголо-татарите и заплахата от тевтонските рицари, все пак папски прелати, и тяхното опасно влияние.

 

Александър Невски избира да плаща данък и да е в мир с източните завоеватели, които не посягат на чистотата на Православието, на вярата в Христа. Същевременно с всички сили, включително военно, се съпротивлява на Запада, откъдето идва не толкова материална, колкото духовна разруха. Цивилизационният избор за нас, за Русия, завинаги е свързан с православното покръстване при княз Владимир. Главната светиня, обединяваща нашия народ, това е православната вяра. Затова, което застрашава нея, се явява и най-голямата заплаха за страната.

 

Не чуждият език или чистата военната опасност, идващи от Запад, са истинската заплаха. Същинската заплаха, за която говори св. Теофан, е преди всичко отстъплението от православната вяра, разцеплението на християнството, станало при отпадането на Рим от Православната Църква през ХI век. Това е времето, когато се съзижда древна Русия. Затова и заплахата от зараза, от влиянието на католицизма, впоследствие и от протестантските движения, заплахата за чистотата на православната вяра идваща от Запад е била толкова актуална през изминалото хилядолетие.

 

– Тоест това е духовен въпрос. Преди всичко духовен въпрос. Дали да си с Христос, или да не си с Христос. Може ли и така просто да се каже?

 

– Кой е глава на Църквата - Христос или папата? Ако папата е глава на Църквата, тогава Русия няма да я бъде.

 

– Но в съвременния свят държавата е отделена от Църквата, този въпрос не стои. Как могат да се преведат посланията на св. Теофан Затворник днес?

 

– Работата е в това, че тези тезиси принадлежат на Ленин, разрушителя на Русия, врага на Русия, онзи, който систематически унищожава най-доброто в нея, нейната държавност, и най-добрите й хора. Затова днес, когато се повтарят тези тезиси и у нас, като че ли са нещо много съвременно и актуално, демократично и прилично, това е чиста профанизация. Църквата не може да се отдели от държавата. Църквата не е държава. Бой се от Бога, почитай царя! Отдайте, кесаревото кесарю, а Божието Богу. Църквата никога не се стреми към светска власт, това не е папизъм. Но не може да се отдели Църквата от нейния народ.

 

Ако мнозинството от нашите съотечественици са членове на Руската православна църква, то не прилича да се каже, че нашата Църква е отделена от живота на страната ни. Това, че тя не се бори за политическа власт, е ясно. Но тя представлява основата на нашата държавност, на нашия обществен живот, макар и не всички да го признават, и не всички да искат да го изповядват. Това има своите обективни причини, които възникнаха през 90-те години с активното нахлуване на Запада в нашата страна, срещу което нямахме достатъчно съпротивителни сили.

 

Тогава именно се формулираха наново антихристиянските принципи. Вече не комунистическите, не болшевишките на предшествениците, а нови антихристиянски принципи. В член 13 от нашата Конституция държава се отрича от православието, отрича се от вярата - никаква религия, никаква идеология не трябва да има. На мен вече ми задаваха въпрос в София, защо смятам, че ни е нужна идеология, когато имаме идея? Но под идеология аз нямам предвид система от фалшиви, изкуствени политически лостове за подчинение на собствения народ.

 

Идеологията е като наука, която свежда идеите или съдържанието на идеите до народа, до верноподаниците на държавата. Така че, напълно закономерно народът ни се нуждае най-вече от своето православно единство, от своята православна вяра. Но това не се съдържа в Конституцията, не  е и позиция на мнозина от управниците. Не на всички, но на мнозина, за съжаление. Пред такова разногласие сме изправени в момента. Тази ситуация е много удобна за влияния от Запад. Насаждат ни се чужди ценности, които не са никакви ценности - толерантността, като неустойчивост в нравствения избор, като липса на нравствена оценка. Разбирането за грях, за светиня, се изпъждат от общественото съзнание от тези сили, които искат да установят нов порядък в света, а в Русия.

 

– Знаете ли, след 11 септември особено и след надигането на джихадистката вълна религията влезе в живота на хората. Те не бяха подготвени за това. Мислили ли сте по този въпрос, как религията промени новините? Ние слушаме новини за хора, които са готови да умрат само за да разрушат другия свят. А мнозинството от хората, които са родени в православната вяра и в Христовата вяра на Запад, нямат познания за собствената си религия и не могат да изградят съпротивителни сили и дори да разберат това духовно нашествие, което им се случва, и защо им се случва.

 

– Знаете ли, това са все пак различни неща. Едно е екстремизмът, който се прикрива под религиозна тематика, друго истинската религия. Гръцката дума означава „връзка” на Създателя с творението Му и на творението със Създателя си. Отговаряне на тази любов, с която ни е възлюбил нашият Създател и Спасител. Това е религията. Християнството е отговор на нашата любов на любовта на Бога.

 

– И се връщаме отново при образа, по който сме създадени от нашия Творец.

 

– Разбира се. Това е делото, задачата на човека, живеещ в сътворения от Бога свят, без да претендира да нарича сам себе си творец, или както говореха комунистите, „днес трябва да пробиеш с бокс черепа на света” [1], т.е. да въвежда свой порядък, или както говореха болшевиките, „с желязна ръка ще подгоним човечеството към щастието”.

 

Това, струва ми се, днес е девиз на мнозина, макар и не така формулиран. Това се отнася и до екстремизма, който е своеобразна политика, опитващ с деструктивни, човеконенавистнически методи, да наложи свои норми и позиции. Но това не е проявление на религиозен живот, а проявление на същия този антирелигиозен живот, антихристиянски по дух. Вчерашният доклад съдържаше интересна мисъл на св. Теофан, че извращението на вярата, отстъпничеството от пълнотата на вярата, колкото и да е странно, поражда онова волнодумство, след което идва тероризмът. И те, макар да изглеждат противоположни едно на друго, са в действителност баща и син. Едното следва от другото.

 

Затова и всяко завръщане към езическите начала, независимо дали се прикриват с политически или религиозни формулировки, при отстъпление от пълнотата на истината, неизбежно водят след себе си всички тези взривоопасни процеси. Водят и до насилие. Там, където има вяра, там има стремеж за опазване на Христовия Дух, Дух на кротост, смирение, любов и търпение, а не на тези средства, които споменахте.

 

– Има ли връзка между православното богословие и сигурността в Русия?

 

– Да, връзката е пряка. В нашата катедра има един забележителен учен на нашето време, богослов, кандидат на физико-математическите науки, протойерей Сергий Рибаков, в чиито трудове, а и в завършената, но незащитена, докторска дисертация, основна тема е „духовната сигурност” в обществото, образованието, семейството, държавата.

 

Духовната сигурност е пряко свързана със защита на хората от това възпитание, което ги превръща в жертви, формира сектантско съзнание, екстремистко съзнание. Въпросът за обръщането към вярата на държавните чиновници или на спецслужбите е личен въпрос. Във всяка сфера на живота, военна, образователна, банкова, разбира се, колкото повече са православните, толкова по-здрави ще са органите за сигурност или системата на образованието.

 

Работата не е в това да се каже изрично: „У нас има православни спецслужби, православно образование!“. Не е нужно това. Достатъчно е ръководителите и изпълнителите да не са чужди на светините, на покаянието, да се стремят да имат чиста съвест пред Бога и пред хората в изпълнението на своите задължения. В този смисъл е добър примерът на нашия първи човек в държавата, който, слава Богу, е пример за православен християнин.

 

– Това искрено ли е? Защото хората, които не са руснаци, си казват, може би Путин прави това, отива на църква, за да превърне православието в новата идеология на Русия, която ще замени вакуума от комунизма, и той използва това.

 

– Доколко разбрах, питате искрено ли е отношениетона нашия президент към вярата. За мен и за свещениците, с който съм близък отговорът е очевиден. Всеки свещеник с известен опит може да определи какъв човек е дошъл в храма. Кой идва наистина на изповед, кой да поразгледа, кой искрено иска да се покае, а кой иска да подхване нещо скандално. Разбира се, от сърце на сърце пътува вестта. Разбира се, не може да се каже, че всички правила в страната ни са православни или че непременно водят към християнски цели, или към спасението на верноподаниците на Руската държава. За съжаление е обратното.

 

Обикновено чуваме, че идеалът за развитието на държавността е подобряването на материалното благополучие; увеличаването на заплатите в някакво бъдеще време; развитието на икономиката. Разбира се, всички подкрепят обезпечаването на нашата национална сигурност, във военно отношение. Всички единодушно се радват на такова развитие на нашата външна политика, която обезпечава независимостта на нашата Русия. Що се отнася до вътрешната политика, разбира се, не можем да я наречем управление, водено сякаш от православен цар, с декларация, в която е записано, че основната цел на живота в Русия е спасението на народа във вечността. Такова нещо няма да чуете. Но има неща, които остават между редовете.

 

Всеки ръководител, даже на неголеми организации, каквито и ние с вас понякога сме, осъзнава, че далеч невинаги може да направи така, както му се иска, че далеч невинаги е подходящо времето за тези промени, които са му на сърце. А какво да кажем за управлението на такава голяма страна, поета от Владимир Владимирович в такова трагично време не на развитие, а на разруха и духовна, и финансова, и каква ли още не. При това положение да започнеш да раздаваш съвети: „Това трябва да се направи така, другото - иначе”, е просто връх на неразумността.

 

– Но ми се струва важно да се каже, че президентът на една от големите сили ходи на изповед и се причастява с Тялото и кръвта Христови.

 

– Разбира се, това е известен факт. Ходи в Атон, във Валаам. Има личен духовник, духовен наставник. Прави много неща съвместно с Църквата. Това са радостни етапи, стъпки към възраждането на Русия. Това не може да остане незабелязано.

 

– А защо Западът не разбира Русия според вас? Това, което се случи с Украйна, първо. И след това цялата кампания в момента, която се води срещу Русия в световни медии, които претендират да са противници на фалшивите новини и ги раждат ежедневно по адрес на Русия?

 

– Комуто служиш, него и ще последваш. Юдеите упреквали Христос, че не може да е Син на Небесния Отец. „Наш отец е Авраам“, казвали. Христос им рекъл: "да бяхте чеда на Авраама", щяхте да ме обичате, защото "Авраам, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва". [Йоан, 8:39, 56]. Нататък следват обличения, мисля, нелицеприятни за световните политици: Вашият баща е ... друг. "И вие искате да изпълнявате похотите на баща си“.

 

Това се отнася до страните, в които има лукавство, където в основата на политиката е поставено нравственото разложение, отричането от Христа, прогонването на Христа от всички, дори малки атавизми, носещи белези на християнското минало, били те символите на футболни клубове или европейското семейно благоустройство, каквото до скоро имаше. Нашият забележителен историк и богослов Александър Дворкин, дисидент, заминава да учи в САЩ и се завръща през 1992 г. В едно предаване, което заедно направихме, той каза, че когато си е тръгвал оттам през 1992 г., Америка все още е била почти християнска страна по нрави и ориентация към почитание на Христа Спасителя.

 

Но това, което е сега, е съвършено противоположно по устройство, по настройка и състояние на хората. Това се налага систематически. От какви сили, не се наемам да разсъждавам, макар в нашата катедра да се защитиха прекрасни трудове, магистърски и дисертации, за световната система за влияние над международната политика. Не съм специалист, но си давам сметка, че Апокалипсисът се подготвя през едно последователно движение към един световен президент, който ще бъде едновременно гений на злото и ще се нарича „Звяр” заради отсъствието на христоподобни, положителни нравствени човешки качества. Ние вярваме, че в Божественото Откровение, в Свещеното Писание, неслучайно е записано това. Пророчествата се изпълняват.

 

– В България повечето българи имат много топло отношение към Русия. Но има и хора, които помнят травмата от комунизма и според мен бъркат сегашното състояние на Русия със спомена си за нея отпреди 30 години. Можете ли да направите малък коментар върху това?

 

– Настоятелят на храма, където служих днес, ми довери да преподавам кръста на вярващите в края на службата и да раздам нафората. Хората пристъпваха с благодарност. Един възрастен човек, поглеждайки ме внимателно в очите, ми каза: „баща ми и майка ми умряха”. Отговорих му: „Нека се помолим за тях. Как са имената им ... Упокой, Господи”. А той после: „Тях Сталин ги уби. И той е добър, така ли?”. Нямах възможност да му отговоря дълго. Помолих се за упокой на родителите му. Знаете ли, това е едно недоразумение и за малките народи от бившия СССР, и за страните в Европа, пострадали както от фашизма, така и от принудителната социалистическа власт, установена там.

 

Де да бяха осъзнали само една стотна от страданията, които понесе руския народ. Пък имат и с какво да сравнят от собствената си история, особено България, с огромните страданията, нанесени й от външни завоеватели. Ако се бяха мъничко потрудили да узнаят историята на страданията на нашия народ от безбожната власт, от гонителите на Христа от 1917 г. на територията на нашето отечество, то тогава, разбира се, те заедно с нас първо биха оплакали трагедията на руския народ.

 

Трагедията сполетяла нашето православие, през целия ХХ век, и в началото му, и в средата му, и в самия му край, когато също немалко страдания, в това число и физически гонения, сполетяват руския народ и православните християни. По-добре е да се спестят тези обиди, още повече изказвани пред руски православен свещеник, и да се осъзнае колко опасен и силен е нашият общ враг, антихристиянската сила и ненавистта към Църквата. Това е врагът, който донесе нещастие на нашите недалечни предци, но и ги направи изповедници на вярата Христова.

 

Умрелите за вяра не са умрели, за да свидетелстват за силата на враговете Христови, а за да докажат своята сила със смъртта за Христа, за вярата Христова, чието следствие е вечният живот. Не бива да забравяме, че както казва св. Йоан Златоуст в своето тълкувание на Евангелието от Матей, за 14 хил. витлеемски младенци, убити от войниците на Ирод, той казва: „Обиждащите са много, а обиден няма нито един”. Ако някой е претърпял нещо несправедливо, то е или за изкупление на личните му грехове, или за да получи венци в Царството Небесно. Това не бива да забравяме.

 

– Мисля, че и много хора в България, които помнят другия строй, мечтаят да живеят в една добре уредена западна страна, защото е предвидима. Разумът е върховен, той определя отношенията между хората, човешкият живот има значение и се цени. И противопоставят на това, онова, което си спомнят – руския размах. Това, че животът сега няма такова значение, някои от големите руснаци са вгледани във вечността. Но има ли някаква възможност тези две неща да съжителстват заедно? Искам да кажа, Русия и Западът?

 

– Вижте какъв е този прехвален благополучен западен живот днес. Разрушава се основата на семейството, систематически и ужасно. Държавното беззаконие, под предлога за установяване на европейски ценности, добива всеобхватен и страховит мащаб. Демагогията, че се нарушават правата на човека, а Русия е агресорът, се съпровожда от безскрупулни, разрушителни действия към нас, а също и към славянските народи от балканските земи.

 

За нас тази илюзия отдавна вече не съществува. Обичаме да ходим в Европа. Там има чудни светини, съхранени въпреки заобикалящата ги апостасия [отстъпление от Истината]. Греят душата ни културата на народите, дружбата между тях, видима в  угощенията; прекрасните запазени дарове Божии - морето, природата. Всички те остават топли за нас, макар и в Русия също да има много от това, т.е. не са нещо уникално.

 

При мен в Пронския манастир има такава природа, такава красота, че като погледна някоя европейска забележителност, побеждава родната ми рязанска земя, където възстановявам старинния Пронския манастир. Това мисля при цялото ми уважение към „Старицата Европа” и любовта ми към хората там. А обикновените хора, както сте забелязали, са запазили, и това не само в България, голяма симпатия към това тайнственно и страшно руското величие. Но това, струва ми се, са по-проницателните хора, онези, които познават литературата или са истински осведомени за историческите събития от миналите времена. Разбира се, не просто уважение, но и любов към Русия, се среща навсякъде.

 

Що се отнася до относителното величие на Русия, в какво се изразява сега? В изобилието на природни ресурси или в атомното оръжие? Добре е, че се намира в разумни ръце, а не у фанатици, сектанти. В Америка на предишните избори съществуваше заплаха президент да стане сектант. Това е страшно. Тъй че, слава Богу, че величието на Русия, нейната мощ, засега, са в ръцете на християнски ум и душа. Какво да се каже за нейното духовно величие, сравнено с останалите малки поместни църкви? Какво може да се сравни с величието на руската църква, пък и в количествено отношение? Колко велики манастири и светини има по нейната земя от Изтока до Запада.

 

Но при все това народът е сериозно откъснат от вярата. Въпреки че 80 процента изповядват православието, не знам дали и 5 процента ходят в храма в неделя, причастяват ли се със светите Христови Тайни. Съмнявам се. В нашата рязанска земя 95 процента са кръстени православни християни. Друга вяра е немислима. Но не знам има ли дори 3 - 4 процента от тях, особено сред младежите, които да започват неделния ден в Божия храм, както е прието в Гърция. Не знам как е в България. Така че, проблемите са много, особено при възпитанието на младежите, където не можем да кажем, че има напредък.

 

– Като споменахте възпитанието на младите. Вие сте много активен в интернет и смятате, че интернетът може да се използва за такива цели. Дори имате и книга по този въпрос. Доколко интернет може да привлече хора в Църквата и доколко не е изобретение на дявола, както мислят мнозина вярващи христяни?

 

– Техниката си е техника. Зависи в какви ръце се намира. С ножа може да се нареже вкусен кашкавал, а може и да се причака някого в нощта. Така и Интернетът е техническо средство и би било твърде безразсъдно да не се използва. Светейшият патриарх Кирил наставлява свещениците да го ползват творчески. От много време вече съществува проектът „Батюшка онлайн”. В който над сто свещеници, а и някои архиереи, са на разположение онлайн да отговарят на въпроси.

 

– Отговарят онлайн на въпроси.

 

– Да, и аз също участвам. То е просто смешно да не отидеш. Апостол Павел казва „Реших да сея там, където преди мен не е сято, където преди мен никой не е орал”. В този смисъл и интернет е едно широко поле, изпълнено с най-различни и непросветени хора. Ето ти неразорана целина. Разбира се, хубаво е да ходиш там, където се общува лице в лице, където има аудитория, която иска да те чуе. Или пък просто е организирана: „Вместо третата лекция ще дойде един отец“. И идват студентите, макар и не по собствено желание. Седят и слушат, пък ти „давай, давай, превъзпитай ме!“. Добре е, ако отецът има талант, темперамент, увлекателност да посее в душата някакъв въпрос. Но те излизат после навън и се пръсват там, където теб вече те няма. Живеят в интернет, оттам черпят информация, понякога много негативна, лъжлива, неточна, развращаваща. Затова и мястото на свещеника е и в интернет, ако той осъзнава служението на Църквата като мисия. А най-важното дело на живота е освещаването на младежите - освещаване на познанието им чрез благовестието, освещаване с кръщение, изповед и приобщаване към светите Христови Тайни, освещаване на брачния съюз с венчание на тези, които са решили да бъдат заедно. Това е служението, а интернетът му е помощник. Няма да го канонизираме, но да не се използва е безразсъдно е отстъпление, бих казал даже, дезертьорство от полето на духовна битка.

 

– Вие сте ръководител на катедрата по богословие на Рязанския държавен университет. Няколко думи за съвременното образование, не богословското. За съвременното образование в либералния свят и доколко, аз бих употребил думата, то е опасно за младите хора? Въпреки че е универсално и това може да прозвучи скандално за някого.

 

– Да, напълно съм съгласен с вас. Съвременното образование, лишено от ценностна ориентация, от възпитателен приоритет, от мирогледен ориентир, е разрушително за младежите.

 

– Защо?

 

– Тъкмо по тази причина. Съобщавайки някакви знания, доста често интерпретирани не само от естественонаучните, но и хуманитарните науки през атеизма, то отравя душата на младия човек, навлизащ в живота на възрастните, с тези лъжливи езически разбирания. Те стават основа на личността му и предмет на неговото служение. Добрите дела са отражение на правата вяра, както учим в църковното училище, по вероучителните въпроси. Там, където се отвръщат от вярата следствие на духовно дезориентирано образование, не може да става дума за съзидателно образование. Това е остър проблем, засега непреодолян в Русия, поне докато в основния документ на страната, Конституцията, има признаците на вероотстъпничество, на отричане от Христа.

 

Дотогава докато, въпреки разпореждането на президента, не бъде написан образец на учебниците по история, който да интерпретира историята, борбата срещу Христа и Църквата в Русия, или пък, тържеството на православието и най-светлите моменти от живота й. Дотогава всичко ще се пречупва през марксизма и ленинизма, или фройдизма, или през съвременната европейската толерантност? Разбира се, само тогава ще може да бъде написан, само тогава образователната система ще придобие ценностно ориентирано съдържание, когато за цялата страната се формулира нашата основна национална идея. Няма нужда да я измисляме, трябва само да се завърнем към нея. Реализацията на такова образование има много общо с теологията - наука, възродена през последните 20 години в Русия и постепенно укрепваща. По това е видна добрата политическа воля на правителството.

 

За един ден няма как да възпиташ педагози, просветени и по вероучителните въпроси. Десетки години са нужни за подготовката на кадри, свещенически и преподавателски. Мисията на теологията в този смисъл е особено значима. Ние чувстваме подкрепата на държавата за развитието на образованието, за преодоляване вътрешната му духовна дезориентация. Нашето светоотеческо предание не е просто философска дисциплина, религиознание, което запознава студентите и бъдещите преподаватели с различните видове богопочитание. Не, това е Слово Божие, живо, преподавано от светите отци и пазено в Църквата. Но поднесено в научен формат, усвоим от съвременния човек и в контекста на съвременната наука и педагогика. Това е онази вътрешна сила, опирайки се на която, можем да се надяваме на промяна на съдържанието, а оттук и на резултати в образованието.

 

– В България имаше много силен дебат за Истанбулската конвенция, не знам дали сте чули за този документ, европейски. Заради това, че през нейни текстове се прокарваше джендър идеологията, която е родена, между другото, в американските университети през средата на миналия век. Много хора тук се възпротивиха. В крайна сметка той беше отхвърлен. Но защитниците на Истанбулската конвенция упрекнаха другите, че са ретроградни, че не разбират езика и че са хомофоби. И аз си дадох сметка, на Запад това звучи напълно нормално, че ние, въпреки че сме европейци и живеем на един континент, сме изградили между себе си пропаст. Защото не можем да се разберем. Ако аз кажа, че не одобрявам гей парадите, въпреки че нищо против нямам конкретен човек, който има хомосексуални наклонности, мога да бъда обявен за хомофоб, мога да бъда баннат от фейсбук, изключен от интернет и т.н. Може ли да направите някакъв коментар по този разлом. На какво се дължи той и как може да бъде преодолян?

 

– Това е един от признаците на последните времена, без съмнение. Когато беззаконието се легитимира не просто като нещо нормално, а като доминиращо. В това ще се прояви основното свойство на антихриста. Това е прелест, съблазън, когато доброто се нарича зло, а злото добро. Тези опити загатват на човечеството какво предстои. Засега има съпротива, но когато се изпълнят времената и настъпи краят на историята, прелъстяването ще бъде почти всеобщо. За това и ще дойде антихристът, за да „прелъсти, ако е възможно, и избраните”, т.е. православните християни, сред които не всички ще останат в благодатта, способна да  отхвърли съблазните на врага на човешкия род.

 

– Ела при мен, малко стадо, казва Христос на своите последователи.

 

Да. А по отношение на тези декларации за свободна еднополова любов. Св. ап. Павел казва: „за онова, което нечестивците скришом вършат, срамно е и да се говори” [Еф. 5:12]. А вече дори не е скришом, а явно. За това не само е срамно да се говори или гледа, а няма нужда от коментар. От гледна точка на православния християнин това е осъществяване тайната на беззаконието, която се налага. Тя е очевидна и зловонна, по всичките си външни и явни проявления. Просто погледнете на снимките и видео материалите от гей парадите. Ако у човека е останала елементарна човечност и естетическо чувство, и човешка самоидентификация - мъжка или женска, то това ще предизвиква у него само състрадание като към душевно повредени хора, без съмнение, душевно болни. Затова не е и дискусионна тема дори. Не е тема за обсъждане: „А кажете все пак, нормално ли е мъж с мъж, или по-добре мъж с жена?”. Това предизвиква изумление, от него трябва да се бяга настрани. Един съветски комик казваше: „Какво и е хубавото на миризмата? Като не искаш да ти мирише, махни се!”.

 

Там където държавните органи носят отговорност да не допускат такива влияния върху децата и хората, е въпрос на съвест да не ги допускат в сферата на своите отговорности. Обикновеният човек пък да стои по-далеч от това и да не включва каналите, по които може да се появи, заради собственото си душевно здраве и това на децата си. В този смисъл в Русия, слава Богу, Държавната дума, без нито един въздържал се, забрани противоестествената пропаганда на противоестествени отношения сред деца. Ясно е, че нашите политици демонстрират относителна лоялност, но винаги с голям хумор, когато пристига европейска делегация в някой град и се питат къде може да има гей бар, та да им го покажат. На мен ми се струва, че това е толкова абсурдно за православната общност, че засега не се възприема сериозно. Но разбирам колко е сериозно положението Европа, където могат да затворят ресторант, отказал да обслужи такава „сватба”, ако позволите да я нарека така. Но това е част от сгъстяването на облаците над световния живот.

 

– В един от текстовете си казвате, че „ние пребиваваме върху руините на православното имперско съзнание”. Какво е това съзнание и какво е съвременното руско съзнание, ако има такова?

 

– Има такова пророчество от руското Средновековие, „Два Рима паднаха, третият стои, четвърти няма да има”. Първият Рим е езически, имперски център. Вторият Рим пада пред агарянските завоеватели в средата на ХV век. По това време Господ въздига духовното и военно могъщество на Русия, на Москва, като столица на православието. Това не е само историческо или формално чувство. Руските владетели, царете ни, при всичките трудности на външната и  вътрешна политика, особено в Синодалния период и при управлението на Романови след Петър Първи, при все това остават пазители, гаранти на спокойствието на православието по целия свят. Невинаги това е можело да се постигне веднага. Не през ХVIII век нашата вече мощна армия повежда борбата за освобождаването на Балканите, въпреки че именно православното единство е основната мотивация това да се случи. Св. Теофан, за това споменах и вчера на конференцията, казва че: „нито на Русия ще простят, нито тя на себе си ще прости”, ако сега, възникне някакво народно въодушевление за освобождаване от агарянското нашествие на родните братски народи, особено на София. Св. Теофан Затворник нарича Българската църква „нашата майка по вяра”, защото от нея идва просвещението на Русия. Тъй че, невинаги е било възможно, но все пак е било. В някакъв смисъл, може да осъзнае и сега, че Москва е център на най-голямата и силна православна поместна църква. И ако тя е единодушна и с властта, по-точно властта с нея, то може и трябва да остане пазителка на тези отломки на православието по цялата Земя, където и да са те. Да подкрепя поместните църкви, съставляващи единството на православието, на Православната църква, глава на която е Христос. Що се отнася до държавната политика не бих казал, че съм за установяването на...

 

– Симфония?

 

– Не, на световна руска хегемония, както беше в социалистическите времена в страните на социалистическо развитие, както ги наричаха. Тогава светът беше поляризиран, а Съветският съюз имаше влияние в Куба, Ангола и т.н. Във всеки случай тези малки страни не бяха подложени на доминиращото влияние на САЩ. Такава беше тогава политическата реалност. Тя успяваше да ободри духа на съветския народ, че се грижи не само за благополучието на социалистическото развитие на наша земя, но и за другите. Не трябва да се приема за едно и също, когато говоря за православно попечение и благоденствие на православните църкви и за политическото влияние в противовес на големия ни отвъдокеански партньор. Но във всеки случай става дума за духовен авангард, а и за Москва като Трети Рим, след който едва ли ще има друг, до края на световната история. Така си представям световните процеси и имперската мисия на Русия.

 

– Парадоксално казвате, че 90-те години, които бяха годините на разпад на Русия, Елциновото време, са благодатни, защо?

 

– Преди всичко за мене. Аз се кръстих през 1988 г.

 

– Аз също.

 

– През 1994 г. постъпих в манастир, през 1996 г. станах монах, а през 2001 г. – свещеник. За мен това са най-святите години на възхождане към вярата, към престола Божи, служението ми в олтара. Как мога другояче да ги интерпретирам? При това живеех в центъра на Москва, не се криех от нищо, ходех по улиците на града, молих се, организирах неделни училища с благословията на свещеноначалието. После започнах служение до мощите на св. Теофан Затворник по благословията на ръкоположилия ме митрополит Симон, много почитан наш рязански старец.

 

За мнозина това бяха години на възраждане по пътя към служението Богу, на обръщане на живота за слава Божия. За Русия това беше време на предателство, време на разорение, време на кървави събития по нейните покрайнини, време на бандитско тържество в много региони, също така в нашия Рязан - какво ли нямаше там. Сега от първа ръка знаем по какъв начин са оцелявали хората през 90-те години и какво им се е налагало да претърпят.

 

При все този хаос, това страшно време на разруха, по Божие покровителство и на Богородица, не прерасна в още по-голяма братоубийствена война, както може би очакваха нашите неприятели. Господ ни опази. А поставените на мястото на тези държавни ръководители, които без съмнение се явяват ... Не ми е работа да раздавам присъди, но при всички положения, не без тяхно участие и допущение се случиха тези катастрофални промени в живота на държавата.

 

Но дали е могло да се намерят по-достойни? Трудно е да се каже. Кой може да напише историята на 90-те години и началалото на 2000-та? Как се случи промяната вв началото на 2000-та година? Това също е чудо Божие, чудо! Изобщо не беше поставен такъв народен лидер, духовен лидер, който да отразява надеждите на най-добрата част от народа. Не по този принцип бе поставен настоящият ни национален вожд. Съвсем по друг, по противоположен. Но той стана това, което е. Но въпреки инерцията, а тя е страшна, чувства се особено остро в образованието, както с вас говорихме, в медиите, в икономиката, нашата преди всичко външна политика, но и вътрешната, получи съвършено друга ориентация. Държавата осъзнава себе си като Русия, свързана с онази Русия, която беше разрушена през 1917 г.

 

– В началото на разговора казахте, че завършили ГИТИЗ, актьор. И сигурно много хора ще се запитат защо сте изоставили това поприще и сте станали монах? Преди да влезем в студиото, даже ми споменахте, че Звягинцев е играл във ваши етюди.

 

– В дипломния спектакъл.

 

– Защо взехте това решение?

 

– Казват, че щом някой е станал монах, значи нещо лошо му се е случило. А всъщност, когато нещо лошо се случи в живота на човека, то съвсем не е толкова лошо от духовна гледна точка. Тогава той вижда реалните ценности, колко бързо преминава животът, колко ненадеждни са нашите земни връзки, колко е крехко нашето здраве и кратък животът на нашите близките.

 

Понякога тъкмо поради това, хора, силно привързани към земното, посред някакви беди, преразглеждат отношението си към живота и са готови да посветят остатъка от живота си на Бога и отиват в манастир. При мен беше наопаки - имах всичко. Както се пее в една известна руска песен по текст на Арсений Тарковски: „Ето лятото мина сякаш не е било. Всичко, което можеше, се сбъдна. Като лист петопръст...”. Каквото исках аз в юношеството си, „на ръката прилегна, но е малко това” [2].

 

Душата не може да се засити със земни радости и душевни чувства. Тя търси Божията благодат, ако  го има това огънче за търсене на истината, този копнеж. Аз от детството си имах странен интерес към Христос. Като момче изрязах от едно списание образа на Иисус Христос.

 

В съветска Русия беше невъзможно да се намери кръстче или икона. Без да зная защо, поставих над леглото си не някоя група, макар да се интересувах и да ми харесваха „Бийтълс”, „Куин”, а ми се прииска да имам разпятието на Иисус Христос, макар да беше от атеистично списание - нарисуван разпнат на телевизионна антена. Но на мен ми се искаше. Бях в международния лагер „Артек”. Рецитирах стихове в детско общосъюзно предаване. Как се наричаше ... „Пионерска заря”.

 

Слушаха го всички пионери на Съветския съюз. Там рецитирах стихове. Спечелих на фестивал, от истински индианци от Америка, някакъв езически талисман върху гърдите. Това си беше нещо, пък и от Америка! Но когато се прибрах в Москва питах един младеж има ли някакво изображение на Иисус Христос. Тогава се отпечатваха на компютър. Той намери и ги разменихме, без да зная защо. Беше такъв с хиксове и нули.

 

Портретът на Иисус Христос беше такъв, че трудно ще го познаеш. Баба ми питаше това да не е някакъв алпинист с шапка, така беше изобразен тръненият венец. Не знам защо го закачих, а нямах особено разположение към Църквата. После обикнах руската класика. После се появи един приятел. Пътувах по линия на съветската идеология след полските събития във Варшава, там, или по-точно в Краков, се състоя конкурс на рецитатори на руска и съветска проза и поезия. Бях в официалната делегация на ЦК на комсомола. Заедно с известния наш режисьор и телевизионен водещ Тигран Кеосаян. Тогава той беше момче също като мене. Така се озовахме в Полша. Рецитирах стихове на Маяковски - патриотични, за любовта, макар патриотичните да не ги разбирах толкова.

 

Сприятелих се с един вярващ католик, младеж, който учеше в Краковския теологически институт. Той ме взе под опеката си. Започнахме да си пишем, аз пътувах при него, той при мен в Москва. После, като се уволних от въоръжените сили, от съветската армия, бях на 20 години, той ме покани в Полша и там за първи път получих подарък Библия, белгийско издание. Също книгата „Синът Човешки”. Пътувах по манастири, доминикански, където имаше лагери с руски език, както казваха - за мисионерите в Русия, лагери с френски език ... На мен ми беше много интересно.

 

Връстниците ми се отличаваха със съвсем други добродетели. Ти още не си доял ябълката си, а те протягат ръка за твоята огризка в знак на внимание и почит. Въпреки че са прекрасни младежи, интересни, знаещи много езици, живеещи целомъдрено, а не така, както се смяташе за прилично у нас в ГИТИЗ, с разни особени приоритети. Също четяха Библията. А Библията, която той ми подари, прочетох, макар и трудно, но я прочетох от инат. Все пак е свещена книга, значи трябва някак да подейства. В нея имаше разделител за книги с малка лепенка. Гледам – някакъв светец, и я залепих на Библията, която до днес е вкъщи.

 

Същата година се кръстих, а след пет години приех монашески постриг. Настоятелят не знаеше какво име да ми даде. Постригаха ме заедно с един брат, който сега е на Атон. Беше зимния празник на преподобни Серафим Саровски, нощта на 16 януари. Той е регент, много активен - веднага го нарекоха Серафим. „А тебе не знам как да те нарека” – каза. И в последната секунда каза: „Лука!“. После се оказа, че на Библията, която ми подари този Павел още през 1987 г., лепенката е с апостол евангелист Лука, в чиято чест ме нарекох в монашески постриг. Мисля, че тук има Божий промисъл, призвание, за което, слава Богу, нито веднъж през живота си не съм съжалявал.

 

– Отец Лука, много ви благодаря за този разговор. Накрая може би да благословите нашата публика и нашите хора, които ви посрещнаха тук.

 

– Знаете ли, когато се готвех за тази конференция и да стъпя за първи път на българска земя, се зачитах в трудовете на св. Теофан, който е голям познавач на Източния въпрос, необикновен светец. А ние сме свикнали да се доверяваме на нашите светци и да създаваме своето отношение по тяхната препоръка, по техните текстове, по техните чувства. Когато четем молитвата, написана от тях, ние се стремим да влезнем в това разположение на духа, в което са били те, докато са я писали.

 

Така направих и аз, макар да се появи добър приятел, професор от Софийския университет, и вече да знаех при кого отивам, при какъв човек, но това не е целият народ, не е цялата земя. Св. Теофан е специалист по гръко-българския въпрос, готви записки до Светия синод. Много подробно пише своето отношение и към българската земя, към хората, към особено тежката и драматична ситуация през ХIХ век. Може да се каже, че именно от неговите думи се ориентирах.

 

И когато дойдох се убедих стократно повече, че това е нашата майка по вяра, че това е народ Богоносец, в който вярата Христова и православието са основна и личностна характеристика и един общонароден вкус, дух. Това го почувствах. Разбира се, с какъвто се събереш, такъв и ставаш. Ако бях на гости на творческата интелигенция, щяха да ми покажат театър, балет ... море – и щях да си кажа: „Умеят тук да си почиват“. Но аз посетих чудни светини, участвах в Божествената литургия, поклоних се на велики светини, проврях се през процепа в пещерата на преподобния св. Йоан Рилски. И наистина чувствам удивително родство с тази земя.

 

Безкрайно ме съгря благодатно. Не го очаквах, честно казано. Да, хубаво е да участваш в конференция, а не просто да отидеш на гости и да похапнеш вкусно. Впрочем, хапнах наистина вкусно. Много такива откровения получих, но най-вече усетих този дух на православието, който е забелязал св. Теофан Затворник. Това родство, което може да се почувства у този народ, който е пострадал не по-малко, а вероятно дори повече, в някои исторически етапи, за своята вяра, православие и единство. И исторически е извършил такава велика служба за съзиждането на нашата страна.

 

Голяма е любовта ни към Кирил и Методий, които ежедневно упоменаваме в нашите молитвите, нашите просветители. Така че, тръгвам си с големи надежди, че преоткритото наше дълбоко единство и тази благост, с която българската земя и хората ме приеха, ще послужи за продължение на нашия просветителски труд. Както казах, основното е възпитанието на младежите, както в моята енория, така и тук. Надявам си в близко бъдеще заедно със софийски свещеници, учени и младежи да организираме в Рязан конференция по въпросите за наследството и живота на св. Серафим Соболев, роден в Рязан. Нашият владика, митрополит Рязански, го почита силно, аз също. Така че, силно се надявам на продължение. Божие благословение, скъпи приятели! Нисък поклон и най-сърдечни братски чувства. Господ да ви пази!

 

– Благодаря Ви.

 

--------------------

 

[1] 

А из сигарного дыма

ликерною рюмкой

вытягивалось пропитое лицо Северянина.

Как вы смеете называться поэтом

и, серенький, чирикать, как перепел!

Сегодня

надо

кастетом

кроиться миру в черепе!

 

Владимир Маяковски, Облако в штанах 

 

[2] 

Вот и лето прошло,

Словно и не бывало.

На пригреве тепло.

Только этого мало.

Все, что сбыться могло,

Мне, как лист пятипалый,

Прямо в руки легло,

Только этого мало.

Понапрасну ни зло,

Ни добро не пропало,

Все горело светло,

Только этого мало.

Жизнь брала под крыло,

Берегла и спасала,

Мне и вправду везло. 

Только этого мало.

Листьев не обожгло,

Веток не обломало...

День промыт, как стекло,

Только этого мало.

Арсений Тарковски, 1967 г.

 

 

Превод на интервюто и бележки: Дарина Григорова 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Силата на прошката

Силата на прошката

Нашите предци казват, че началото на мъдростта е в разбирането на думи...

59 коментар/a

Изпълни ми душата този Човек! на 14.07.2019 в 23:17
Даде ми и надежда, че няма да позволят да ни затрият! Жив и здрав!
Порфирий на 15.07.2019 в 08:33
Добро интервю, с уважение към България!
Бог да благослови всички православни християни ! на 15.07.2019 в 08:55
Бог да благослови всички православни християни !
Чистото Слово на 15.07.2019 в 08:58
Вдъхновяващо! И един цитат, който е не толкова теза или резюме, колкото поучителна емблема от интервюто, чрез която българите следва съхраняват това вдъхновение в тези изглеждащи непосилни времена: "А обикновените хора, както сте забелязали, са запазили, и това не само в България, голяма симпатия към това тайнствено и страшно руското величие. Но това, струва ми се, са по-проницателните хора, онези, които познават литературата или са истински осведомени за историческите събития от миналите времена. Разбира се, не просто уважение, но и любов към Русия, се среща навсякъде".
Иванов на 15.07.2019 в 10:16
Коментарите на свещеника за Запада са твърде крайни и "черно-бели", опростени по типичния тесногръд доктринерски начин, който цели всичко различно да се очерни, оплюе и принизи. Със същата убеденост може да се каже, че в Русия се рушат устоите на добре функциониращото семейство, на здравословния семеен климат, защото домашното насилие не е криминализирано. Но едва ли ще бъде обективно, защото едва ли всички руски мъже си бият жените. По същия начин, това, че на Запад се толерират нетрадиционните сексуални ориентации и предпочитания не значи, че някой си е поставил за цел да заличи семейството от мъж и жена. Това са абсурдни тези, свърх-генерализирани, без нюанси и детайли - по същия начин пропагандира и "Ислямска държава".
шишков на 15.07.2019 в 10:25
доказателство на всичко, казано в статията, са гоненията, сатанинските режими, атеизма и геноцида срещу народа ни в миналото, не по-малко и днес.
Само да напомня: на 15.07.2019 в 10:46
"Сега остава последния ни враг - руското православие!" (с) Збигнев Бжежински.
Мери на 15.07.2019 в 12:06
И аз отдавна нямам илюзии за Запада. Достатъчно е да се разходиш в няколко западни държави и да се запознаеш с техните жители (отблизо). Не критикувам и не осъждам емигрантите от България през последните 30 години, въпрос на избор и на характер. Всеки има право да живее, където желае, да не ми дава акъл обаче. Снощи случайно попаднах на филм по БНТ за българските емигранти там (май са направили доста такива). Старите ревяха, че им е много мъчно за родината, а деца, които никога няма да се върнат, пееха песни по Ботеви стихове и т.н. Демагогия. Били изпращали пари за близките си у нас. Много важно! Парите ли ти решават живота! Колко болни майки и бащи оставихте, умряха по коридорите на апартаментите ви, които давате под наем, а сега се връщате тук, за да си правите зъбите, щото е по-евтино, и се криете от съседите, които останахме тук и се грижехме за изоставените ви родители. За подобен коментар някаква овца, чийто син работи в Германия (не е ясно какво), ми написа, че завиждам, че не съм емигрирала! Пак ще кажа, 20 години съм работила с чужденци и никога не ми е минало през ум да напусна България, защото мястото ми е тук!
Иван Димитров на 15.07.2019 в 12:07
"Третият (Рим) няма да падне, а четвърти няма да има!"
Капитан Кук на 15.07.2019 в 12:17
Изкефи ме това интервю!
София на 15.07.2019 в 12:56
Бог да пази Русия като крепост на Православието ! Живеем в Рая на земята и Господ ни праща изпитания , за да намерим начина да го съхраним !
ивайло на 15.07.2019 в 13:15
Прекрасен духовен човек, удоволствие е да го слушаш.
ррв на 15.07.2019 в 13:42
Тия на запад поне са наясно гейове ли са какви са, тука един остави жена с две деца,че някога го било срам да каже, че си пада по мъже.
За всеки истински (а не само на думи) християнин на 15.07.2019 в 13:47
е видно едно-пред очите ни се изпълняават последните събития преди Второто Пришествие на Бог отново на земята,едно от които е обединението на всички държави в една - с общо правителство,над което ще стои противника на Бога и човеците, наречен в Библията антихрист и човек на греха, с име 666.Това е видно от книга Апокалипсис-гл.13:7 „...даде му се власт над всяко коляно, народ, език и племе”. И по-нататък 13:16,17,18: „И той ще направи щото на всички - малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби - да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня който има тоя белег или името на звяра, или числото на името му...666”.Той ще подеме последното и най-страшно гонение срещу християните. Властта ще му бъде дадена от ония които, чрез силата на парите(666) с хитрост го обединяват.Те мразят Христос и християните.Преди 2000г., техните пра-пра деди Го разпънаха на кръст мислейки,че ще го убият.Имат се за господари на света ,но за Бог са червеи...Напишете в интернет чипиране на хора...и си четете библиите.
"Колко болни майки и бащи оставихте, умряха по коридорите на апартаментите ви, които давате под наем, а сега се връщате тук, за да си правите зъбите, щото е по-евтино..." на 15.07.2019 в 14:56
Кратко, точно и почтено! Браво за коментара!!

Напиши коментар